Трудният разговор за учителите
От времето на първия учителски протест през 2007 година, когато синът ми още беше ученик - ми се иска да кажа, че нещо в системата не е честно, правилно, човешко или възпитателно.
В далечната 2007 г. заплатите на всички ни не бяха кой-знае какви, по данни от статистиката за тогава средната месечна работна заплата е била 92,03 евро или 180 лева.
Според участниците в протеста, които поискаха средна заплата от 780 лева, това са "Знаменити четиридесет дни" - "дните на най-голямото достойнство, проявено от учителя".
Спомням си усещането в мен като родител, като работещ човек и като гражданин, и постоянно звучащият в главата ми въпрос - ами моето достойнство, ами разбиране за мен и за детето ми?
Ще кажете - никой не ти е виновен, да си протестирала и ти. Само че, нещата не опираха до протест и до пари.
Защото с протест няма как да поискам учителката на детето ми да знае за компютрите поне колкото него, да не се държи като обидена кифла на родителската среща, да не обижда децата и да не крещи по тях, да ги уважава и да събужда интерес към предмета, който преподава...
Всъщност тогава и като отговор на "великата" училищна стачка се появиха делегираните бюджети.
С днешна дата самите учители признават, че те са причината за много от проблемите на образованието - агресията и между децата, и към преподаващите, закриване на чудовищно много училища, натиск от родители, разделение и неравенство между самите учители, превръщане на директорите в сервилни бюрократи...
Ами така ще е, когато в основата на всичко не са някакви смислени цели, като реформи, ремонти на сгради, качество на преподаването и отношението, а стоят само заплати.
"Дайте ни повече пари и ние ще се обучим, ще привлечем млади хора, ще ремонтираме и ще се държим с децата както трябва. Ако не ни дадете - няма да ви учим децата" - грубо, това беше формулировката.
А ние пари нямахме, откъде да ги дадем?
И с днешна дата резултатите са видни - учителите все така, както и тогава, се изживяваха като изключителни, почти свръхестествени същества, които имат и властта, и правото не само да обучават, но и да променят навици и да внасят "свой почерк" във възпитанието на децата ни. Да чертаят съдби.
Въпреки твърдението на образователния министър, че "обществото очаква от системата не само да обучава, но и да възпитава", лично аз като родител предпочитам системата да обучава качествено, а на мен да остави моралните дилеми и възпитанието.
Най-малко, защото иначе се получава като в старата поговорка с многото баби и хилавото бебе.
Всичко това разказвам заради онова 18-годишно момче, което изгуби живота си заради една учителка "с достойнство", която се опитвала да го възпитава.
Чрез тормоз, който по думите на съучениците му е продължил с години.
Разбира се, това, което за децата е тормоз, за учителя е просто "възпитателна мярка".
Но когато тази мярка води до самоубийство, е някак цинично да мълчим.
Защото това не е нито първото, нито последното дете, пострадало от системата, от учител, който си е позволил прекалено много спрямо ученика си, който е решил, че има правото да го обижда, прекъсва, унижава публично, заплашва... С "възпитателна цел", за добро, разбира се.
Сега в единственото средно училище в село Нова махала, община Батак, тече разследване и изясняване на обстоятелствата.
Психолози работят с децата и учителите. Директорът е без позиция - той изобщо нищо не знае, не е бил там, не е разбрал, не е получил сигнал.
И защо да получава - нали така може да се навреди на училището, единственото в селото...
От министерството ще направят проверка, учителката вероятно ще бъде наказана. Или няма да бъде, все едно, едно 18-годишно момче вече е изгубило всичко, което има - младия си живот.
А учителката дори не изпитва някакви угризения, но е готова да подаде оставка.
Защото е учителка, нали, това да "възпитава" ѝ е едва ли не рождено право, обществото очаква...
В последната година (впрочем, както и в предишната, и в по-предишната) имаше учител, който смяташе, че 13-годишната му ученичка го е съблазнила съзнателно; директор, който е монтирал камери в тоалетните и ги наблюдава през телефона си, но "не знае за тях"; купища сигнали за умишлено занижавани оценки; купища сигнали за учителска саморазправа, унижения, физическо насилие над децата, купища сигнали за агресия между деца, при които учители и директори не са предприели действия...
Някога, по време на онази първа учителска стачка, много ми се искаше да кажа, че не смятам исканията на учителите за справедливи, че ми се иска те да знаят и да могат, да имат авторитета и желанието на моите учители, преди да говорим за пари.
Абсолютно всички - и останалите родители, и свекърва ми в къщи, и съседите, и колегите - всички твърдо заявиха: "Трай си, детето ще го отнесе!".
И аз "си затраях", за което много съжалявам днес.
Детето ми така и така "отнесе" с годините отвратително отношение, липса на елементарни знания, реваншизъм, самодоволство, несправедливи обвинения, опити да ми докажат, че "не си познавам детето"... Поне да знаех защо!
"Свърши, слава Богу! Оцеляхме!" - това са думите на всеки (абсолютно всеки!) родител, който изпраща абитуриент.
Кога това ще се промени?
Послепис: И не, решението не е предметът с добродетелите, той няма нищо общо с това какви учители учат децата ни.
