Общото между възрастните, децата и плюшените играчки

| от MamaMia |


Hякъде там, сред купчина от разноцветни, но почти еднакво мръсни и непотребни боклуци, някой беше изхвърлил една плюшена белуга на бунището. Но Хейли не е обикновена играчка, а има сърце, душа и мечти. И е готов на всичко, за да се върне у дома. Където и да е това.

А в неговото пътешествие ще го последва малкият Тутето – плашлив, но добродушен немски шпиц, който решава да му помогне въпреки че светът отвъд бунището му се струва едно много трашно място. Защото така правят приятелите – вървят редом с нас, дори когато ужасно много ги е страх.

Двете плюшени играчки дори не подозират какво ги очаква по пътя им към морето – там, където живеят истинските белуги. Те ще трябва да се изправят срещу множество препятствия и опасности: братя плъхове, които съвсем не си поплюват, гигантския Железен дракон, ужасяваща буря и глутница кучета – владетели на Страшната долина. Но и ще открият нови приятели, кураж да продължат напред и най-вече – самите себе си.

„Плюшеното приключение“ от Благой Д. Иванов е история за деца и възрастни, вдъхновяваща приказка за вярата в доброто и силата на приятелството, а прекрасното ѝ художествено оформление и 30 илюстрации в нея са дело на талантливия аниматор Свилен Димитров, станал популярен у нас с работата си по анимираната част на номинирания за „Оскар“ документален филм „Super Size Me“.

В детската книга плюшените играчки имат душа. Благой Д. Иванов успява с лекота да преведе на езика на децата някои от най-сложните теми от света на възрастните – за приятелството, за търсенето на собственото си аз, „истинското семейство“, както и за свободата, копнежите и прозренията, които носи порастването. А междувременно да обясни по достъпен начин тъгата, самотата и страха и да вдъхне увереност, че доброто съществува. Трябва само мъничко да повярваме в него.

Вдъхновено от японския автор Хидеши Хино, от филма „Момчето, което гони призраци“ и от анимацията „Търсенето на Дори“, „Плюшеното приключение“ е дръзко, забавно и вдъхновяващо пътуване, което намира своя щастлив край в сърцето на читателя.

Книгата е неочакван завой в кариерата на писателя и кинокритик Благой  Д. Иванов, когото вече познаваме с хорър комикса „Седем градски гряха“, създаден в съавторство с легендарния художник Петър Станимиров, както и трилъра „Мазето“.

Откъс: 

BТОРА ГЛАВА,

в която тъгата и самотата

се сприятеляват

– Хей, на теб говоря!

Непознатият продължаваше да маха с опашка, а белугата все така мижеше и се преструваше на най-обикновена играчка.

– Ако не слезеш оттам, ще дойда и ще те заръфам! – закани се непознатият, но гласът му беше весел и не звучеше особено заплашително.

Белугата отвори едното си око и фокусира натрапника. Той все още стоеше до купчината с мухлясали дрехи и ухилено се беше вторачил нагоре. Имаше четири лапи, пухкава козина и остра муцуна с малко черно носле на върха.

Беше куче! Белугата знаеше за кучетата, защото съседите имаха две, но те бяха по-различни – по-големи, по-издължени и обикновено много сърдити. Това тук изглеждаше дребно, симпатично и значително по-безопасно.

Можеше ли да рискува и да се запознае с нахалния, но по всяка вероятност приятелски настроен досадник?

Белугата отвори и второто си око и също се усмихна.

Вдигна едната си перка за поздрав.

В отговор кучето още по-силно замаха с опашка и развълнувано рече:

– Айде здрасти, бау-бау!

Белугата погледна към боклуците надолу и се отпусна върху тях – наклонът беше достатъчно остър и тялото ѝ се стрелна надолу като по пързалка.

– Юпиии! – възкликна, докато летеше, но мигом се сепна и запуши устата си с перка.

Не биваше да говори!

Все още не беше сигурна, че може да се довери на този четириног странник.

Само че в момента имаше по-голям проблем – пързалката се оказа по-стръмна от очакваното и излетя с плонж от подножието ѝ направо към кучето.

– Пистааа! – извика белугата.

Ала беше късно – стовари се върху пухкавия непознат и двамата се затъркаляха сред боклуците.

– Уф – успя да измърмори кучето, но пак се ухили и опашката му отново се размаха.

– Уф – рече на свой ред белугата.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

– Здрасти де! – повтори кучето и подаде лапа.

Крайно време беше да се спре с преструвките.

– Здравей – най-сетне отрони срамежливо белугата, подаде си перката, за да се ръкуват непохватно, и сетне погледна засрамено настрани. – Извинявай, че така ти връхлетях.

– Няма проблем – все така ухилено и бодро рече кучето.

– Аз съм Хейли – представи се белугата.

– Хей-хей, Хейли, аз съм Тутето – рече рошльото, поклони се и сетне безцеремонно попита:

– Момче или момиче си?

– Момче съм, а ти?

– Аз съм си Тутето – скромно отвърна кучето. – Всъщност съм момченце, просто съм съвсем малък още. Сигурно ще съм малък още дълго. Може би завинаги. Както виждаш, и аз като теб съм плюшена играчка. По принцип съм бял, но на това бунище е трудно да останеш бял задълго, така че сега съм малко сив,

малко черен по лапите, а опашката ми е леко проскубана.

– А какво куче си точно? – попита Хейли.

– Немски шпиц – отвърна гордо Тутето и изпъчи гърди.

– Говориш ли немски?

– Не. – Тутето се смути.

– Нищо де, важното е, че знаеш какво си – усмихна се Хейли.

– А ти какво животно си? – повдигна сплъстените си вежди Тутето.

– Белуга – отговори му Хейли.

– Не зная какво е белуга. – Тутето отново се смути.

– С делфините сме братовчеди – обясни Хейли, – така че съм нещо като делфин… но съм по-беличък.

– И по-дебеличък – пошегува се Тутето и се ухили невинно.

– Ей! – начумери му се Хейли, но сетне се засмя.

Шегата си я биваше. Пък и си беше самата истина.

– Как се озова тук? – попита Хейли.

– Изгубиха ме. – Този път Тутето не изглеждаше смутен, а натъжен. – Моят стопанин беше едно много добро, но изключително разсеяно момче. Той така ме кръсти – Тутето.

Беше само на четири годинки, когато ме подариха за рождения му ден. Още не можеше да говори правилно и вместо „куче“ казваше „туте“. Та на мен не ми викаше „кучето“, а „тутето“ – и то така си остана. Той и други думи бъркаше, понякога и аз ги бъркам, защото прекарвах с него цялото си време и се на-

учих на всякакви странни думички и изрази. И песни също!

Когато спомена песните, Тутето се ентусиазира, застана мирно и пак запя любимата си мелодия:

Хейли обаче побърза да го прекъсне – не защото песента на Тутето не му харесваше, а защото искаше да научи повече:

– Чакай, доразкажи ми! Как те изгубиха?

– О, това ли… Ами един ден момчето ме забрави на една пейка. Бяха го извели на разходка, родителите му купиха сладолед, седнаха да си го изяде и той ме сложи отстрани, докато си похапваше, а после, като тръгнаха да си ходят, просто ме забравиха и аз си останах там.

Мислех да им подвикна, да им кажа: „Хей, хора, ами аз?“, само че не събрах кураж. Аз съм голямо шубе. Само приличам на куче. Истината е, че се

плаша лесно и съм ужасно нерешителен. За мен повечето неща са ташни.

– Ташни?

– Страшни – уточни Тутето. – Това е една от думичките, на които ме научи момчето.

– А какво стана после?

– После някой ме взе и ме хвърли в контейнер за боклук. Беше късно вечерта, а аз си седях на пейката и се чудех какво да правя. Изведнъж вече пътувах в търбуха на голям и скърцащ камион на път към сметището. И ето ме на –

озовах се тук и сега тук си живея.

– Съжалявам – отрони Хейли.

– А, не се притеснявай. Вече свикнах. Много ми е самотно, защото повечето играчки, изхвърлени на бунището, не искат да си говорятс мен. Казват, че само съм приличал на куче, но се държа като лигльо. Сигурно са прави.

– Според мен грешат – успокои го Хейли. – Аз пък искам да си говоря с теб!

– Благодаря ти – изчерви се Тутето и после попита въодушевено: – Сега ти ми кажи как попадна тук?

Натъжен, Хейли въздъхна и изхлипа:

– Бях любимата играчка на едно момиче. То много ме обичаше и постоянно ме гушкаше. Ала един ден нещо се случи. Нещо се промени. Тя вече не ме искаше. Така се озовах тук.

– Какво според теб се промени?

– Тя порасна. На порасналите деца не са им нужни вече играчки.

– Липсва ли ти? – попита Тутето с натъжени очи.

– Повече от всичко!

Двамата се умълчаха.

Накрая Хейли заключи:

– Ех, ама сме лика-прилика! Ти си самотен, а аз – тъжен. Обаче това не пречи да бъдем приятели, нали така?

– Не пречи – съгласи се Тутето. – Даже сигурно помага!

Двамата пак се засмяха.

 Вижте още: 

Книгите, с които детето ще чете


Повече информация Виж всички