Новата книга на Антония Апостолова "Болката идва по-късно" се срещна с публиката в столичния литературен клуб "Перото" и постави на дневен ред много въпроси, на които и авторката, и героите, а и читателите търсят отговор.
Всъщност, всяка книга на Антония прави това - поставя с болезнена откровеност въпроси, за които няма лесни и еднозначни отговори. От поетичният сборник "Солена ябълка", през разказите в "Потъване в мъртво море", до романа "Нас, които ни няма", авторката навсякъде търси отговори. И в четвъртата ѝ книга има много лични споделяния, много препратки и дълбоки откровения. Отново ще открием авторката и нейното елегантно перо, което не просто ни води в друг свят, а дава нов смисъл и на търсенето, и на самите отговори. За разлика от наситените с действия, обрати, патриотизъм и патос романи, които печелят публиката, романът на Антония дава широк поглед и отвъд, и навътре, като оставя пространство за читателя - да открие себе си.
Ето какво ни разказа Антония Апостолова за новата си книга:
Защо избра да разкажеш за болката? И мислиш ли, че ще има време, в което болка няма да има?
Всъщност (макар никак да не обичам такива афористични еквилибристики) болката разказва нас. Отношенията ни с нея го правят. Опасявам се, че много от нещата, които могат да бъдат казани, биха могли да прозвучат като безкрайните лайфкоуч лозунги и клишета, които героят разказвач иронизира в книгата. Онова справяне с болката като "за напреднали", фетишизирането ѝ като духовен учител, недопускането ѝ, ако се опитваме да живеем в изкуствен позитивен балон, и още куп подходи от книгите по самопомощ, които трябва да я осмислят, изтикат, употребят, преобразят, анихилират.
Всъщност коя точно болка? Представете си да получите остра болка в корема, съвсем реална, пронизваща, непрестанна. Струва ми се, че на мига бихте се съгласили да замените физическата с "душевна" болка, дори да е доста по-продължителна. Осъзнах го отново съвсем наскоро, от опит.
Моят герой смята, че е изпитвал само физическа болка, справил се е нея, но винаги се е държал като недосегаем за другата, за породената от отнемането, липсата, загубата. Той вярва, че умее да съществува "тук и сега", без тежестта не само на миналото и бъдещето, но и на самото настояще.
"Нима въпросните загуби, загуби, загуби, които всички непрекъснато оплакват и с които обрастват като с проказа, прикрита с медали за храброст, докато те се разхождат и сеят заразата между здравите смъртни, не са потвърждение именно на тази освобождаваща ни от всичко смъртност?", разсъждава той. Опитвам се да разбера възможно ли е, човешко ли е, опасно ли е.
А дали ще има време без болка? Не, няма да има. Тя ще е там. Но може би ще има разработени методи, които да я унищожават още преди да се е породила.
Не знам дали някога изкуственият интелект ще се "научи" да изпитва болка например, или човеците ще бъдат "обезболявани" за цял живот още в утробата. Кое от двете ще е въпрос на еволюиране, и кое - на деволюция? Спомням си обаче какво беше каза Мирча Картареску в интервюто, което направихме в София - болката е онова, което ни убеждава, че се намираме в реалността, което отличава истинския живот от съня и фантазията. Поне засега.
Като жена, трудно ли ти беше да пишеш от гледната точка на мъж? Колко е различна мъжката и женската гледна точка към проблема за болката?
Чудя се как още не сме започнали да делим писането и според другите новопоявяващи се социални полове, несъвпадащи с биологичния. Не е ли много логично... и същевременно напълно излишно? Бих могла да кажа, че пишещият е всички, дори още незимислените gender идентичности. Но все пак ще отговоря така: като жена ми е по-лесно да пиша от гледната точка на мъж - защото в някакъв смисъл е по-лесно да измисляш, отколкото да свидетелстваш за онова, което познаваш. Тогава си по-свободен.
А и "като жена" познавам ли всъщност "жените"? Самият въпрос предполага генерализация, размиване на острите контури.
Предвид опита ми, общуването ми много по-интензивно с мъже и изобщо личните ми симпатии (далеч отвъд интимното), винаги съм искала да разказвам през съзнанието на герой, съставен от всички мъже, които познавам - когото обаче, след като му измисля конкретна биография, карам да разказва за жени. Така е и тук.
И не, мъжете, които са съзерцателни, лирични, минорни, способни на дълги изречения, на саморефлексия, на внимание към детайла, не са литературно недостоверни, не съществуват само в романи от жени. Та мъжете автори са способни да пишат далеч по-женствена литература, да бъдат много по-романтични и сантиментални!
Що се отнася до втория въпрос, специфичният фокус към болката е човешки, не полов проблем. Само ако говорим за строго физическата, за онази, свързана с раждането и цикъла, както и най-вече за прага на поносимост към тази плътска болка, тогава мъжете май губят състезанието. Поне така се твърди.
"Вярвах, че семейството е ситуация...", казва твоят герой. Какво е за теб семейството?
"Животът сам се погрижваше да му осигури аналози на дом, подобия на семейство, форми на потомство. Те бяха находка - не даденост; избор - не биология; конструкт - не кръв", разсъждава героя ми. Той винаги е чувствал като родни и сродни други хора, не дадените му по жребия на родовата съдба и гените. И затова страда от синдрома на "другаде"-то (подобен на този за "златния век") - илюзия, че ценността не е тук, че тя е отместена, трудно или изцяло недостъпна.
Героят ми мисли различно от мен (вече, защото някога и аз споделях тази заблуда). Защото дори от онова, което ми е било "дадено" за семейство, да остане единствено празнотата, аз ще продължавам да наричам тази празнота "семейството ми", дома на всичко мое.
Доколко е важна връзката между баща и син, и по какво се различава от тази между майка и син?
За този отговор е нужна цяла наука. Или пък предубеждение. Но онова, което исках да призная в книгата, е тъкмо че не знаем този отговор. Там родителството е показано по оголен, неудобен, смущаващо искрен, дори разобличителен начин. По начин, който може да смути. Можем ли да признаем, че ни е било страх да имаме деца или че нямаме този биологичен импулс. Или - след като сме ги направили - че понякога ни се иска да върнем всичко до времето преди тях. Че на моменти искаме да избягаме или едва ли не да посегнем на себе си, за да ги накараме да съжалят за начина, по който ни притискат до стената на търпението. Че и ние сме детински обидчиви или манипулативни спрямо тях. Че и те са способни да ни измъчват. Че любовта на една майка към сина ѝ може да носи зрънце "инцест", не в буквалния смисъл разбира се, но в смисъла на тази особена свързаност, която ни кара да изпитваме и собственическа ревност, и копнеж, почти плътски, сякаш детето е наш любим. Или че понякога се задушваме от страха как неумолимо растат, губят невинността, допира с нас, крехкостта, която искаме дълго да защитаваме. Че понякога - нека майките ми простят, аз също съм - има мигове, в които си въобразяваме, че направо ги мразим. Докато всъщност ядно, егоистично ги обичаме.
Героят казва, че той и майката не са били "родени" за родители, не и за "първокласни" такива. Че са направени от обич толкова, колкото и от уязвима непригодност. Защото родителството не е просто вроден инстинкт по линията "безумно щастие - саможертва". В него го има и целият онзи смут в чувствата, заради който - в най-ужасяващия вариант - чуваме за покъртителни случаи като този със Ксения Плачкова. Психичното здраве на родителя, и особено на майката, е важно. Много, много, на живот и смърт важно.
Любовта ли е движещата сила на човека, и коя любов?
Вярвам в устояващата любов, в закоравялата любов. До синора, където е нужно тя да се включи и за самия теб, оцеляващия. Вярвам и че също толкова важно е човек да умее, да се научи, да приеме да бъде обичан от другия. Не знам как да оформя отговора си, но ще оставя тук един цитат на една от моите героини: "Никой писател не пише, понеже е много вдъхновен, а точно защото всеки ден губи вдъхновението си и трябва да противостои на загубата му. Разбираш ли, Илан? И аз трябва да те обичам така - прилежно и без прекъсване. Трябва да противостоя на разпада на обичта си. Толкова по-трудно ли е да бъдеш обичан вместо необичан?". За някои е много трудно.
Доколко пространството - Израел, България и другите споменати държави в романа - имат значение за формирането на човека, за неговата лична реализация - и в крайна сметка, за щастието му?
Ние сме места. Места, в които се отразява мястото, където сме. И все пак само донякъде. Защото сме преносими. И в Израел, и в България, моят герой е той, същият. Тези места изобщо не са толкова различни в сърцевината си, в романа я няма екзотиката на имигрантските "находки", която да го обслужва сюжетно. За мен беше важно обаче Израел да присъства с реалиите си, с улици и места, с имена на групи и изобщо с културни жалони. Да бъде осезаемо, автентично място в паметта на героя. Отдавна съм се убедила, че тази конкретика и специфика не прави един роман по-регионален или труден за разбиране от читател, който не познава мястото. Регионалността не е в географията, а в начина, по който разказваме и най-далечното кътче и хората му общочовешки. Абстрактността не е автоматично равносилна на универсалност. Четем за Китай, за Уругвай, за джунглата, за Йокнапатофа и Макондо. И познаваме всички еднакво.
Книгата е семейна, любовна и философска сага - за кого е предназначена най-вече?
Не е за всички, макар да разказва за мнозина. Това изобщо не е пренебрежителност към читателя, просто вид честен дисклеймър. Казах го и на премиерата: пишем несъвършени книги, слава богу. Един читател ще иска героят да е по-млад, друг - разсъжденията да са по-нарядко, трети - да има само две сюжетни линии, четвърти - да не се пародира позивистчината "психология", и т.н. Децата винаги ще искат да има повече пряка реч и картинки. Засега само ИИ може да удовлетвори всички тези наши изисквания, ако му ги зададем за изпълнение. Мисля, че несъвършенствата (спрямо кого всъщност?) ни отразяват най-добре.
Книгата ми е за всеки, съзвучен с тази нагласа, с този език, с тези въпроси. Но и за другите, които ще се смутят, объркат, дори разстроят от тях. Особено за тях. Ако не ви плашат теми като отстранение, родителство, сексуалност, смърт, психично здраве, израстване, семейство, Бог... значи може би е за вас.
Връзката с Бога е сериозно застъпена, включително и косвено чрез многобройните препратки, които правиш към библейски пасажи...
Така е. Макар и да не искахме изрично да изтъкваме това от издателството, в крайна сметка библейски архетипни истории са залегнали в основата на сюжетите и героите. Пренаписани в изцяло съвременни истории. И ключ към тях. Най-важната е тази за Авраам и Исаак - за бащинство, за тръгването, за готовността да отдадеш/да се откажеш от своето (по различни причини). Стиховете от Стария завет, които тук-там се появяват, са по-скоро словесен тик, илюстрация, уплътняване на двоен образ. Думата "бог" се появява шейсетина пъти в романа. Може би най-важното, е признанието на героя, че "на мен, ученика атеист, Бог бе любимият предмет". А самият той - един от онези, които "не вярват в Бог освен като в дума, като в име на другото".
Как можем да спасим собственият си малък свят в големия, противоречив и често враждебен свят?
Не можем. А и много пъти нашият "собствен малък свят" сам е "голям, противоречив и често враждебен". Вярвам обаче в мимолетната крепкост на оазисите.
