Виолета Христова е една от най-популярните съвременни поетеси, автор е на 11 книги с удивителни, мъдри и красиви стихове, а напоследък печели и обичта на малките читатели с детските си книги, които вече са четири - "Малкият Рой" (2020), "Мармаладко" (2022), "От слон до мишка в една книжка" (2023), "Ухото на света" (2024). Не знам как точно успява, но освен това преподава български език и литература в столичното 7. СУ "Св. Седмочисленици" и е директор на издателство "Буболече". Родена е в Чирпан, но отдавна живее и работи в столицата.
Съвсем скоро, буквално вчера, за книгата си "Ухото на света" тя спечели най-ценната награда - тази на детското жури, на 27-ия Национален фестивал на детската книга, който е едно от централните събития в културния календар на Община Сливен.
Ето какво ни разказа тя за децата, книгите и трудното изкуство да създаваме връзка между тях:
Разкажи как реши да напишеш книга за деца?
Както и всяка друга книга, която съм писала, тя сама ме намери. Тогава не знаех още, че е книга. Харесва ми да измислям светове и да си представям разни подробности в тях. И да ги населвам ми харесва.
Връщах се към текста години наред, не го завършвах, защото не знаех каква е мисията му, научих за нея доста по-късно. Говоря за историята на малкия дъжд Рой, която се превърна в книга 16 години по-късно. По онова време бях започнала работа в едно старозагорско училище и някак си то стана модел на училището в историята. Ето така се случи началото. А влизането ми в детската литература, както казах, стана доста по-късно.
Какво според теб задържа детското внимание?
Днес вниманието не само на децата, но и на нас възрастните, трудно се задържа. Завличат го непрекъснато разни неща и върви го търси... Никога не е било чак така, сега виждам това много по-често от когато и да било. И сигурно ще е по-малко от утре. Човешкото внимание не е нещо трайно, целта е да успеем да го уловим за миг с нещо радостно и обичливо, за да се научи да избира точно такива неща.
Някога за нас - децата от миналото, книгата беше насъщен прозорец към различни светове, възможност да се скриеш, да потънеш, да пораснеш, а сега е само един от хилядите възможни прозорци. И ако искаш детето ти да гледа само през този прозорец, доста ще ограничиш кръгозора му. Но тъй като този прозорец все пак е специален, той не просто показва, а позволява да дорисуваш гледката в него, да я назоваваш, да опознаваш езика си, като основен инструмент на мисълта, да си творец на действителността, то значи този прозорец трябва да е значим за детето ти.
Всеизвестен факт е, че днес децата с дефицит на вниманието са повече от когато и да било, говорим за хиперактивни деца, всякакви синдроми, познати и непознати, изпълзяха кой знае откъде... А не се сещаме, че взривяваме умовете им с безброй гледки и впечатления, с информационна лавина, често агресивна, преди да са подготвени и узрели за такова въздействие. Нещо повече, ние взривяваме и собствените си умове. Самите ние не стигаме до извод, до мъдрост, до решение, а се лутаме от новина в новина като пеперуди с опърлени криле, по-скоро с опърлени умове.
Кой от твоите герои е любим на децата, и защо? Как се роди този герой?
Е, надявам се, че дъждът Рой и нотичката МИрая са познати и обичани от повече деца. Поне такива са идеите ми. Работя върху това и други герои да стигнат до тях и да им станат любими. Но съм направила наистина много срещи с деца, получила съм десетки писма, рисунки и прегръдки, което ме прави щастлива.
Рой е герой от книгата "Малкият Рой", тази година издателство "Буболече" пусна третото издание на книгата. Миналата година тя стигна и до децата в Швейцария.
Другата ми героиня МИ е нотичка от книгата "Ухото на света". През ноември обявихме конкурс за детско писмо до МИ. Отчетохме го през април и в него се включиха 92 деца от цялата страна. Страшно съм щастлива, че видях, прочетох, докоснах тези писма. Невероятна обратна връзка е, и стимул, че стигаш там, накъдето си тръгнал.
Защо според теб съвременните деца не се впечатляват от книгите за индианци, които ние четяхме?
Ами те са деца на друго време - те говорят днешен език. На много хора това не им харесва, но и нашите баби не са го харесвали сигурно!
Аз някога четях книгите от домашната библиотека на дядо си, някои харесвах много, други - не. Така че се радвам, че съм имала такова докосване. Може би днешните баби са от доста по-технологично поколение и предаването на читателския опит е по-различно.
При всички случаи разговорите на поколенията могат да свършат много работа. Гледам децата в училище, някои четат много, имат си любими писатели, ходят в библиотеката редовно, а дори понякога ред чакат за някои книги. А щом не четат книгите от нашето детство, то първо, ясно е, че онези книги не са се оказали толкова "вечни", колкото ни се е струвало тогава и второ, животът е продължил в неочаквана посока.
Каква е според теб идеалната детска книга? Какви книги да избираме за съвременното дете?
Нямам идея каква е идеалната детска книга. Още щом я отвори, детето някак разбира дали е неговата или не е. Книгите са като хората, срещите с тях променят. Ще ми се родителите да избират книги написани на хубав български език, с красиви илюстрации, но и тук е като във всичко - вкусът, стилът, езикът на родителя са различни. И всеки избира през своите. Така че, колкото повече хубави и прекрасно илюстрирани детски книги има на пазара, толкова шансът на децата ни да стигнат до тях, е по-голям.
Има ли смисъл в практиката всеки ден да се четат определен брой страници, или тя по-скоро отблъсква малките читатели? Има ли смисъл въобще да принуждаваме децата да четат, ако те нямат желание и интерес сами да го направят?
Тук думата "принуждаваме" е отговор на въпроса. Можем да се принуждаваме много неща, но принудата не води до същинска среща. Срещата между "учителя" и "ученика" винаги е в ръцете на ученика. Иначе е обикновено физическо разминаване. Под "учител" разбирам всичко, което ще ни научи на нещо, а под ученик - всеки, пожелал да научи нещо. Т.е. физическото прочитане на определен брой страници сигурно е важно за някого, наскоро го препоръчах на моя ученичка, която не чете добре. Но освен до подобряване на четивната техника, то няма да доведе кой знае до какво, ако не събуди и интереса към прочетеното и желанието сам да избираш, да отхвърляш, да опознаваш четивата си и световете в тях.
Четат ли децата днес, какви са твоите впечатления от срещите с тях?
Както вече казах, четат. Не четат всички, но всъщност кога ли пък са чели всички? Хората, които четат книги днес са доста по-малко от четящите преди 20-50 години. Затова пък в ръцете на четящите попадат повече качествени четива, достъпът до хубави книги е много по-лесен. Онзи ден имах среща с клубове по творческо писане в едно столично училище - умни, чувствителни, четящи, а и пишещи деца. Защо си затваряме очите и се правим, че не съществуват? Нека ги показваме, насърчаваме...
Прави ми впечатление в автобуса, в парка - колко много млади хора четат книги на чужди езици, достъпът им до световната литература е директен и не мога да си затварям очите, сравнявайки с моето някогашното опипване на стените. Разбира се, че онези, които предпочитат друго, имат много неща, които да ги отвлекат от четенето. Затова и трябва да виждаме онези - различните, умните, отворените духом. Те ще са маята на бъдещия свят, и той никак не е само черен, съвсем не е!
Интересите и любопитството на днешните деца могат да бъдат погълнати от много повече неща, така че четенето се конкурира с какво ли не. А от друга страна околният свят, нахлуващ от световния прозорец, непрекъснато им дава убедителни примери, че нечетящите са по-успелите, че те "водят парада". Та, на учителите, на писателите, на издателите, на библиотекарите, и най-вече на четящите родители се налага да полагат повечко усилия, за да спасяваме децата от житейските примки и да им предлагаме думите си, най-силните си думи. Не толкова да ги учат, колкото да ги вдъхновят да не залепват за екраните, а да живеят.
Коя беше твоята любима детска книга и на какво те научи?
Много обичах да чета приказки. Честно казано, не помня една конкретна книга, помня докосването и мириса на книгите, който беше замайващ за мене. През ваканциите ми в Трявна имахме ритуал - на единия ден баба ни водеше на сладкарницата, а на следващия ден дядо - в книжарницата... Можех да си избирам само по една книга, но знаех къде са детските книги - в ъгъла. Помня на какво миришеше самата книжарница в градчето, помня книгите, които вземахме... Явно, доста силно съм го преживявала.
После си спомням как сама се записах на библиотеката, защото вече можех да чета. Първите книги, взети от там, бяха "Книга за джунглата" на Р. Киплинг и "Пиленцето и патенцето". Ама, нали бях още в първи клас, не успях да прочета "Книга за джунглата", че беше сложна, върнах я непрочетена и ме беше срам. Но не след дълго се развихрих и това "ходене на библиотека" е основен спомен от ученическите ми години.
Май заглавие трябваше да изрека, заглавие от най-дълбокото си детство - обичах приказките на Андерсен, басните на Лафонтен, "Пипи Дългото чорапче", романите на Ерих Кестнер, на Дикенс и безброй книги, които са се слели в една безкрайна въртележка.
Кои книги препоръчваш ти на твоите ученици?
По-скоро те ме учат. Опитвам се да уловя какво харесват най-четящите от тях, да следя и познавам четивата, които ги впечатляват, с какво са различни от книгите на моето време. Не успявам да реагирам на всичко, но опитите продължават. В практиката си се опитвам да използвам текстовете, които преподавам, като трамплин, с който да отскачаме до едни различни разговори - за важните теми в живота. Опитвам се да ги свържа с техния собствен житейски и читателски опит. Ами... понякога успявам, и в това е смисълът.
Колкото до препоръчаните книги - говорим си за съвременните детски автори, сега им препоръчах пътните истории на Петя Кокудева, събрани вече в няколко сборника. Юлия Спиридонова - също, с радост препоръчвам и Мая Дългъчева, Виктор Самуилов.
Ето - гордост е за мене да спомена, че Мая Дългъчева и Ясен Гюзелев са номинирани за наградата Ханс Кристиан Андерсен, която неслучайно наричат "малкият Нобел" за детска литература. Дори самата номинация е знак за едно световно присъствие. Силно се надявам моите ученици да познават българската литература, и още по-силно се надявам да не остават само при текстовете от учебника, а да продължат нататък своето самостоятелно търсене и откриване на любими книги.
Какво е най-важното, което трябва да каже една детска книга?
Посланието на книгата е изречено в думите на най-малкият герой от книгата "Ухото на света". Всички ние сме направени от музика, т.е. всички носим една енергия, хармония, сила и вибрация, казва той. И всеки си има място, всеки си има тоналност, всеки си има акорд, в който звучи съзвучно. Само заедно, сливайки се, нашите тоналности правят оркестър, правят вълшебство. А от малко вълшебство всички - не само децата, имаме нужда.
