Колкото и да пазя децата си от социалните мрежи, в един момент, искам, не искам, трябва да ги пусна там „официално“. Те и без това гледат разни клипове в TikTok и YouTube на телефоните на приятелите си, виждали са и Instagram профили.
Темите, по които говоря с тях отсега, са и тези, които най-много ме притесняват (извън обичайните гнусотии и заплахи в интернет, сещате се). Притеснявам се, като виждам, че за да се предпазят от тях, имат нужда от трезва и зряла преценка на реалността, от ясно разграничаване на всичко неистинско и измамно в интернет от действителността, от това да си дадат сметка за връзката между действия в социална мрежа и последствията в истинския живот. Както и генерално – да успяват да не живеят заради другите и тяхното евентуално одобрение и възхищение, а да правят нещата, водени от себе си и своите виждания и ценности…
Може би вече съм чичка с остарели виждания. Но виждам, че това са все умения, които често не притежаваме самите ние, възрастните. Ние самите сякаш все повече „живеем“ в мрежата, което изкривява реалността ни. Отдалечаваме се от истинския живот. Губим трезва преценка за нещата наоколо. Сдобиваме се с усещане за липса на опасност за здравето, психиката и живота си. Живот, който живеем заради другите. И то го „живеем“ в социалните мрежи – доста тъпо, нали, но… Но се надявам, че децата ни ще се окажат по-мъдри от нас.
Ето ги и пет от опасностите, които се страхувам, че задълбочават гореописаните състояния:
Предизвикателствата
Значи, снима някой някакво действие и ти казва – айде, направи и ти така. Ареее, просто така! Забавно е, квооо! Да. Предизвикателства. Все едно дали са в TikTok или във Facebook. Все тая дали са по-невинни от типа на танц по определено актуално хитче или са тотално ужасяващи като да си направиш селфи от някое много високо място. Треперя от евентуалното увлечение на децата по тенденция, по нещо такова, което просто е модерно, защото дори и сега да е невинно, следващия път със същите мотиви може да се извърши нещо много опасно.
Хрумват какви ли не простотии. Предизвикателствата са толкова популярни, сякаш никой там не използва главата си да се замисли „защо“ да го прави изобщо. Заради другите и техните лайкове струва ли си?! Като знам някои от реалните тъпни в предизвикателствата, започва да ми изглежда, че всичко може да стане тренд. Притичай през „Цариградско шосе“ с вързани очи. Плесни зад врата полицай и му избягай. Плесни по врата шофьора на колата, в която се возиш. Отрежи си лявото ухо и после си го залепи обратно. Сбий се с мечка за меда от пчелина…
Антропоморфия
Водолаз маха кука от акула, бозайникът след това всеки ден идва да потърка муцуна в бузата му от благодарност. Гепард не изяжда малкото на побегнала да спасява живота си антилопа, ами го отглежда като свое. Лъвове и тигри обичат да бъдат гушкани и галени от хора. Бели мечки и пуми разбират от доброта и грижовност. Нали? В социалните мрежи се споделят с възхита тези и подобни клипове.
Ах, ах, животните са по-човечни от хората. Хората са зли и гадни, а само животните заслужават любов! Ех, ех, дори на най уж свирепия звяр, ако му мислиш доброто, той усеща и няма да те изяде, а ще те близне с обич. Дали? Ако ние, големите, сме така наивни, да прехвърляме такива човешки качества върху животните, какво да очакваме от децата.
Да се сетят самички, че най-вероятно гепардът е бил майка, загубила бебетата си, затова инстинктът ѝ е да не разкъса веднага новородената антилопа? Да проучат и да установят, че тези тигри и лъвове са отгледани от съвсем малки от гушкащия ги, че рискът е неприемлив и има случаи с нападения? Или е по-вероятно да опитват да погалят акула в океана, или да гушнат малко пумче (пумичка? пумка?), срещнато на пътечка в Боливия, докато майката пума препуска към него, за да го опази на всяка цена (инстинкт, не по-човешка и от човешката майчина обич)? Защото е достатъчно да се сетим колко ужасяващи случки има с деца и непознати за тях домашни (!) кучета. Хайде поне ние, големите, да не сме инфантилни. Животните са прекрасни създания, но да имаме поне едно наум – не, не са хора.
Онзи, който снима отстрани
Зад всеки успешен Instagram профил стои един отегчен и изморен фотограф. Според мен поне. Може да е съпругът/гаджето, а може и да е обикновен „фотограф“ с телефон. Всички тези постове на инфлуенсърите – по колко кадъра са щракнати, за да излезе КадърЪТ, който да се публикува. Малко от тях са селфита.
Децата (че и големите) едва ли се замислят, че всъщност някой е бил там и е снимал. Пак и пак. Че много от кадрите и клиповете са постановка. Че много от клипчетата във Facebook, на които се възхищаваме и цъкаме, са вид репортажи за рейтинг – някой спасява куче изпод релсите на влака, друг – вади заклещено агне от дупка, трети – орел, заплел крилото си в мрежата на оградата.
Ихаа, герой до герой. И „оператор“ до „оператора“.
Даа, там е имало друг човек, който не е помагал, защото е имал задача да снима. Децата дали си дават сметка колко нагласени са много видеа и снимки в социалките? При положение, че сякаш и ние, възрастните, не различаваме лесно истината от фалша, а дори май не се и опитваме, просто се „забавляваме“ с още и още.
„Пранкове“
Децата ги имитират. Струва им се забавно. Сякаш дори е нещо, което се очаква от тях, ако са готини. Уж смешни клипчета, в които някой изсипва брашно върху главата на гаджето си. Хо-хо-хоо-хооо! Или заснето сипване на леген с вода върху почиващ си на пейка човечец. Хааа-ха-хааа! Или дегизирани като ужасяващи клоуни стряскат нощно време непознати минувачи. Или като жената с морката коса от The Ring – в асансьора. Хи-хииии!
Обяснявам на децата си и се надявам, че ми вярват – всичко това е нагласено. Участниците са един вид актьори, има сценарий, съгласили са се. Ако вие го направите, в най-добрия случай ще ви пребият. Дано „атрактивността“ от клиповете не е по-силна от неатрактивното доверие към мен…
„Другите са красиви и си живеят страхотно, а аз…“
Този скеч на BBC е чуден пример. Хванати сме в някакъв капан – дори да знаем как работи цялата схема, след всяка публикация си броим лайковете и малко или повече драматизираме кой и защо не е реагирал. Не е лесно да обяснявам на децата си как в тези профили са подбрани само най-хубавите моменти, как са правени по двеста кадъра, за да изглежда накрая този или онази така и как изобщо понякога истината в живота на съответния човек е много далеч (да се сетим само за онази „живеещата в лукс в Кан“, приятелка на звездите и мъжа ѝ), а той е просто самотен и търси внимание.
Не е лесно. Защото лицемерието не е само там. Защото понякога и аз съм малко като героя в линкнатото видео, да му се не види… Защото ако възрастните не можем да дадем добър пример на децата си, май опасността сме самите ние…
Вижте още:
