18-годишна знаех, че баща ми е достатъчно лош, че да прекарва по-голямата част от живота си ту в затвора, ту извън него. Именно по тази причина майка ми го е оставила, когато съм била на 2 години.
Мама се преместила с нас от Сан Франциско до Денвър с надеждата, че ще можем да променим живота си. Но тя самата имaше трудно минало (майка алкохоличка, отсъстващ баща, две по-малки братя и сестри, които реално е отгледала сама и проблем с пристрастяванията, който не можеше да контролира години наред).
Житейските шансове бяха срещу нас.
Всички в семейството ми са били под някаква форма в рехабилитационни центрове или програми заради злоупотребата с наркотици и алкохол.
Не е изненадващо, че пияните насилници вилнееха в баровете, които семейството ми наричаше „дом“. Майка ми носеше в себе си особен завладяващ пламък, който и до ден-днешен осветява и най-мрачните места. Но по онова време този пламък привличаше всеки разбит, тъповат, ядосан на живота идиот в радиус от 10 мили наоколо.
Ако тя наистина вярваше и знаеше истината за своя уникален чар, може би нямаше да пада в капаните на тези мъже и тяхното емоционално и физическо насилие. Но тя не знаеше тази истина за себе си.
И ставаше жертва… ние всички ставахме жертви.
Но без значение колко лошо беше насилието от страна на приятелите на мама, си как си мислех: „Тези момчета не са достатъчно „лоши“, щом не успяват да докарат безсърдечните си личности чак до затвора, така че може би са по-добър вариант от баща ми“.
От време на време разпитвах майка ми за татко. Лишена от желание да рисува грозни картини, тя го описваше като чаровен, забавен, креативен. Той искал да стане писател и задавал големи въпроси за духовността си. Имаш този талант, казваше тя. Определено имах неговата усмивка.
И въпреки че не е могъл да обикне себе си достатъчно, за да наруши своите собствени модели на насилие и пристрастяване, той със сигурност ме е обичал.
Изглежда, че с него сме споделяли доста специална връзка, когато съм била бебе.
Въпреки дочутите слухове за оръжия, кражби и насилие, картината, която мама описваше за него, беше тази, която носех в себе си: отдаден, мил, забавен.
В съзнанието си рисувах разбитото му заради житейските му избори сърце и съжаленията му. Представях си добър човек, превърнат в аутсайдер от трудния живот. Обичах го по свой собствен, отчужден начин. Имах неговия чар, неговия писателски талант… и неговата усмивка.
Колко пък лош да е той?
Бях твърде малка, когато си тръгнахме, за да имам достатъчно живи спомени от него. Затова, за моя изненада, един следобед, скоро след като бях навършила 16, получих обаждане от него след училище, преди мама да се прибере от работа.
Той повтори името си няколко пъти. „Обажда се Джей. Джей Кац*. Миличка, аз съм татко“.
Изпаднах в паника като чух гласа му… И се уплаших. Знаех от първа ръка колко ужасни бяха мъжете, които дори не влизаха в затвора. Тогава на какво ли беше способен този човек Джей Кац, внезапно претендиращ за бащинство?
Пределно наясно на какво са способни тези високи, тъмни и отчаяни мъже, мисълта ми се насочи към най-лошото.
Той щеше да ме отвлече и да поиска откуп от мама. Това беше най-логичното. По това време тя беше трезва (почти) през цялото време. Имаше стабилна работа. Живеехме в сигурно градско предградие. Тя беше създала нов живот (наш общ живот) и доколкото знаехме всички, той все още трябваше да е в затвора.
По-късно вечерта с майка ми го срещнахме в местната боулинг зала, което потвърди страховете ми.
Той поднесе милион извинения и не чак толкова много съжаления.
Изживяването беше сюрреалистично.
„Искаш ли да се промениш?“, го попитах.
Без да му мигне окото, той отговори: „Не“.
Горе-долу три години по-късно ми се обадиха от полицейския участък в Скотсдейл. Застреляли го.
Аз бях единствения жив роднина, когото могли да намерят, така че бих ли могла, ако обичам, да поема отговорността за останките му? Отнело им известно време да ме намерят и тялото му се разлагало много бързо.
В следващите дни научих от полицията и от негова бивша любовница, която ме помили да й дам праха му, че той наръгал и убил своя полу-парализиран най-добър приятел, наръгал (в опит да убие) своята бивша приятелка, която защитавала неподвижното си гадже, и търсил (но не могъл да намери) 13-годишната дъщеря на същата тази приятелка (която се криела със своите малки братчета) с намерението да убие и нея също.
Около 12 часа след това злокобно престъпление, той обрал с пистолет – по ирония на съдбата… зала за боулинг.
Полицаите пристигнали навреме, за да го хванат на местопрестъплението, отговорили на стрелбата му и го убили на място.
В този момент, на 18-години, всичките ми трайни детски фантазии, които имах за него като за добър човек, се изпариха.
Трябваше да се сблъскам със студения, жесток факт, че моят баща – човекът, чиято прилика моето семейство привиждаше в мен – беше жесток убиец.
В този момент, не бях все още разпознала суперсилата на прошката. И все пак това, което направих, беше именно да се насоча към процеса на прощаването.
Наранените хора нараняват. Знаех това. Това никога не би било достатъчно да извини неговото ужасяващо поведение, но беше в основата на моите усилия да разбера истината за баща ми. Той не е бил роден убиец. Той е бил роден невинен, както всички нас.
Мама казваше, че бил харизматичен – привличал е хората. Аз такъв го харесвам.
В крайна сметка, ако житейските ми обстоятелства не бяха дори малко по-различни, не беше ли възможно и аз да стигна толкова далече, колкото и той? Доколкото всички ние сме способни на величие и доброта, не сме ли и всички ние способни на големи злини?
Бях щастливка: мама успя да намери път към сигурността, въпреки всичките обстоятелства срещу себе си. Баща ми не е бил толкова щастлив като дете. Бил отгледан от майка, която, след като разбила своя собствен живот, си пуснала куршум в главата.
За да съм по ясна: прошката за мен не означаваше извинение на отвратителното поведение на баща ми. Това, което е направил през живота си е непростимо. Никой никога няма да може да извини ужаса, който той е посял в две общини в Аризона. Животите на хората са завинаги променени от травмата, която той е нанесъл с насилието си.
Прошката, за мен, беше (и все още е) стремеж да направя всичко възможно да възстановя енергията, изразходвана от собствения ми шок, болка и страх от ужасяващото поведение на баща ми.
Прошката за мен е да се уверя, че няма да заседна в собствените си травми, причинени от него, от себе си и всякакви други обстоятелства в живота ми.
Наранените хора нараняват. Най-доброто и любвеобилно нещо, което мога да направя за всеки (в миналото, в настоящето и в бъдещето) е да излекувам собствената си рана.
Живея на принципа „забелязваш нещо и го разбираш“. Което означава, че всеки път, когато съдя някого извън себе си, позитивно или негативно, тогава това качество трябва да съществува в мен самата, иначе нямам право да го разпознавам и в другите.
Така че си зададох въпроса: „Добре, Трифани, ти си човекът, който казва, че прошката е твоята суперсила. В коя посока трябва да поработиш още?“.
Този въпрос вдъхнови и тази публична, ужасяваща статия.
Също така наскоро проследих и поръчах около 300 страници полицейски доклади за две различни убийства, два опита за убийство и въоръжен грабеж в два различни града в Аризона… Всичките извършени от баща ми.
Прочетох детайлно за ужаса, който човек с моята собствена плът и кръв е причинил на хората, които е познавал и които твърдеше че обича, както и жестокостта, която е нанесъл на напълно непознати.
Сега съм на 43 години и болката от наследството на баща ми ме удари наново.
Първо, предполагах, че тогава, когато бях на 18 (когато се случиха престъпленията), той е бил надрусан, когато е атакувал своя приятел и бившата си приятелка. Второ, си казвах, че той не е искал наистина да намери и да убие малката тийнейджърка. Тя се е криела в къщата със своите две по-малки братчета и той е можел да я намери, ако е искал наистина, нали?
Оказа се, че съм грешала и в двата случая.
Токсикологичните доклади показват, че баща ми е дал негативен тест за всякакви субстанции. Бил е напълно, хладнокръвно трезвен. И излиза, че е мислел, че момиченцето спи в леглото си. Баща ми е наръгал леглото, мислейки че тя е била там доста пъти. Безмислостно.
И ето, 25 години по-късно, ми се налага отново да прощавам. Не в негова полза, а в своя. И в допълнение – в полза на всеки, чиито живот бих могла да докосна.
И така как намерих това освобождение и прошка?
1. Проявявам милост към себе си
Зададох си всички трудни, изпълнени с вина въпроси: Можеше ли да направя нещо по различен начин? Трябваше ли да му помогна, независимо от неговия отказ да приеме тази помощ? Трябваше ли да разбирам всички детайли на 18, когато това се случи? Въпросите са безкрайни. И също така без значение.
Когато поглеждам в сърцето си, знам, че във всеки един момент съм направила най-доброто, на което съм способна. Дори в областите, където съм мислела, че може да има различна опция – аз гледам през гледната точка на 43-годишен възрастен. На 16 направих най-доброто, което можех, на 18 – също. Това беше тогава, това е сега.
Слава богу, не трябва да променям миналото, за да премина през него, защото просто не мога да го променя. Аз съм и винаги ще бъда грешен, крехък човек, който просто се старае да действа правилно за себе си и света.
2. Позволявам си да се чувствам така, както наистина се чувствам
Шокирана, ядосана, засрамена, наранена, уплашена – усетила съм всичко това. Всеки път, когато дойде някое чувство, пиша за него, медитирам над него или просто се обаждам на верен приятел и си изплаквам очите.
Чувствата ми са необходима част от човешката ми слабост, заради което също са причина и за неспирната ми сила. Така че ги изживявам със всичка сила и без да съдя, доколкото мога.
3. Търся хармония в целия този хаос
Благодарна съм също така за много неща, случили се в живота ми. Ако не бяха трудностите ми, не бих била толкова силна, колкото съм… Достатъчно силна сега да имам кариера, с която помагам на другите да се почувстват силни.
Ако не бяха раните ми, никога нямаше да се науча как да се излекувам, нито как да помагам на останалите да се излекуват. Ако не бяха причинените ми злини, никога нямаше да се науча да прощавам.
И така, мога и двете – да почувствам болката и да намеря хармонията. В това се крие истината за човешкото ни съществуване: и двете са в мен, но нито едно не ме определя.
4. Отказвам да крия историята си
Не бих могла да съм от полза на света, ако се криех в срам. Ще ме съдят ли и ще ми се присмиват ли някои хора заради миналото ми? Може би. Но това не е моя работа. Нямам контрол над това как другите разбират и използват тази информация.
Има шанс обаче, споделяйки повече и повече от историята си, някой, който се нуждае от нея, да усети хармонията в своята болка и да повярва, че също може да се излекува. Опитвам се да остана отворена и уязвима, колкото е нужно, заради случайния шанс някой да види възможността за Светлина и Прошка в собствената си трагедия.
5. Преосмислих какво означава прошката за мен
Всички имаме присъщи дарби, които с лекота приемаме за даденост, защото ни се струва, че са дошли при нас толкова леко. Но тези дарби са нашите супер сили. Когато ги разберем, проучим и споделим с другите, разкриваме нашата уникалност и позволяваме на околните да учат от нас.
И в този процес, надявам се, те ще открият (или преоткрият) своите собствени суперсили. Смелото притежание на нашия житейски опит (дори с ужаса в него) носи смисъл в нашите изпитания и ни помага да се отървем от болката, с която са свързани. Не трябва да страдаме.
Безброй пъти съм прощавала на баща ми. За да бъда честна – не съм простила до край.
Прошката, както много други човешки добродетели, изисква практика и трябва да се случва постепенно. Не е „един удар и готово“, когато става дума за по-меките, но и толкова мощни части на това човешко изживяване.
Не се подвеждам от това, което мога да видя, чуя или докосна. Отказвам да вярвам, че което и да е обстоятелство, може да ме определя. Вместо това винаги ще търся вътрешната си идентичност, с желанието да намеря мир.
И макар да не пожелавам трудности за никого, завинаги ще съм благодарна за трудностите в живота си, които ми позволиха да практикувам силата на прошката. Без тези тежки удари в живота, никога нямаше да науча коя съм наистина.
*Това е псевдонимът, който баща ми използваше.
**Текстът на Трифани Хамънд е публикуван в YourTango.com.
Вижте още:
Никога няма да се държа с децата си, както майка ми се държеше с мен
