Не съм перфектна майка. Само истинска.

| от Мила Янева |

Вземи я за малко веднага, защото не мога повече!“ Изсъсквам това на майка си, докато четиридесетдневната ми дъщеря реве в ръцете ми. Така е от осем часа. Събуди ме в полунощ, само час след като си бях легнала. Почна с онова леко бебешко заканително хлипане, набра скорост и ревна. И няма спиране! Давам вода, мляко, подсушавам, гушкам, люлея, пея, милвам – не и не! А нищо й няма – детската лекарка дойде да я види надвечер, похвали ни за напредъка, бебето беше спокойно, здраво и с вид на херувим. Кой да предположи, че смята да се превърне в караконджул и да не мигне цяла нощ в компанията на умопомрачената си от изтощение майка…

Мигът, в който тръшнах тероризиращият вързоп в ръцете на ужасената баба, беше кулминацията на тази безкрайно дълга нощ. Нямаше как да оставя ревящото бебе да събуди останалите в дома – бащата все пак е на работа и трябва да поспи, пък бабата е кисела, ако преди сутрешната цигара с кафе не е успяла да си вземе осемте маса здравословен сън. Пък и детето си е мое, нали, някак по условие се подразбира, че всички останали са активни в разсмиването, гушкането, глезенето и гукането, а моментите на безмилостен бебешки рев са си изцяло мои. Не издържах в мига, в който подпухналата ми от сладки сънища майка не излезе по халат от спалнята си и с полупрозявка не ме отстреля с „Ама не го носи така на ръце това бебе – ще свикне и после не можеш да го оставиш!“….

Представете си сега ужасената физиономия на една баба, когато внучето й пеленаче е застрашено от изхвърляне през прозореца, при това от собствената си майка! Е, за това става дума – широко опулени очи, отворена в горно до уста и ноздри, от които всеки миг ще започне да излиза огнен дим. Майка ми грабва бебето от ръцете ми, стисва го, извъртайки се встрани да не би някак да скокна и да забия нокти в него, и отсича: „Каква майка си ти?! Не те е срам!“

Срам ме е, разбира се. Само на двадесет и четири години съм, уплашена съм до смърт, че трябва да отговарям лично за един новопоявил се човешки живот, стресирана съм от кърменето, ставането по никое време, ваксините, леките неразположения и безкрайните съвети, с които всички наоколо се чувстват длъжни да ме бомбардират. В първите дни след излизането от болницата домът ни се е превърнал в кафене. Прииждат на талази баби, лели, приятелки, роднини, които виждам за втори път в живота си. Всички са с мисията да помагат на прясната майка. Красиво облечени, спретнати и чисти, влизат в стаята на пеленачето, цъкат и писукат, пъхат парички под дюшечето му, плюят против уроки. После засядат в хола, където аз – леко чорлава, перманентно недоспала, все още дебела от бременността и шашната от случващото се майчинство – им сервирам кафе и им правя компания. Получавам, разбира се, порядъчно количество съвети, датиращи отпреди поне сто години и изречени някога някъде от някоя си мъдра прабаба, известна като най-добрата майка в рода. „Баба ти Монка казваше, че на бебето не се дава вода първите два месеца – не давай и ти!“. „Леля ти Цеце си отгледа децата на ръце, па я какви ергени станаха!“. „Не му се плаши – давай го на майка ти да го гледа, че да свиква с повече хора наоколо!“. И още: да го обличам повече и да не го обличам твърде много; да спи на отворен прозорец и никога да не отварям, докато спи; да го къпя сутрин и никога вечер и обратното; да го приспивам с песен и да не му пея преди сън; да ползвам памперс само през нощта, винаги да ползвам памперс и никога да не държа детето с нищо друго, освен с памучни пелени… Накрая, ако трябваше да се вслушам във всички дадени от сърце и опит съвети за гледането на собственото ми дете, трябваше непреъснато да извършвам противоречащи си действия, да го стресирам с разни стари и нови методики, да се отдам на майчинството като на студентско следване – стриктно и без особена емоция – и…просто да се загубя в него. Така, както в онази августовска сутрин след безсънната нощ просто исках някой да вземе това нещо от ръцете ми. Не, защото не го обичах и не защото наистина щях да го хвърля през прозореца, разбира се. А защото бях много, ужасно много уморена.

Превръщах се в майка.

Разделях се с навиците на младото, безгрижно момиче и влизах в света на майчинството съвсем неподготвена. И представа си нямах какво точно ме очаква. Преди да родя своето собствено, децата ме вълнуваха слабо – даже ми беше досадно, когато някъде наоколо се моташе прохождащ дребосък или истерично търчеше хлапе. Струваше ми се, че и тази работа с родителството е лесна и всичките разкази и случки, разказвани и слушани от майките с такава страст, са обикновени вторачвания и безсмислени капризи. Смятах, че ще се справя лесно и с това предизвикателство – колко му е там да се нахрани, преоблече и приспи едно трикилограмово човече! Така де… Само дето в онази августовска безсъница с първите лъчи на слънцето, което посрещнахме заедно, разриданата аз и ревящата ми дъщеря, ми стана кристално ясно, че моето майчинство не е като никое друго. Че всяка майка е уникална майка – на точно това дете, точно тя – такава, каквато е, истинска, себе си. Че връзката между нея и детето й не може да се завърже с нито един от добронамерените съвети, идващи отвън. Че двамата – аз и моето дете – се учим едновременно да бъдем заедно. В това училище има много радост и вълшебни моменти. Но то често започва със сълзи – тези на детето, което все още не може да изрази себе си по никакъв друг начин, и тези на майката, за която вече всички останали начини не работят.

Мисля, че в този миг аз и моята първородна дъщеря наистина се срещнахме. Поплакахме си заедно, поскарахме се, а после всичко си дойде на мястото.

Няколко месеца по-късно, вече уверена в себе си и дъщеря си, успях да въведа някои драстични мерки около гледането на собственото ми дете. Слагах я да спи с малък наш ритуал и не се превръщах в заложник на нейното бодърстване. Разхождах я сама или с баща й всеки ден по няколко часа. Обличах я според личния си термометър – на мен ми е студено, значи вероятно и на нея й е и така. Не я разнасях на ръце и не я люлеех да заспи, но стоеше при мен по цял ден в кошарата и наблюдаваше живота у дома. Пеех и й говорех. Вслушвах се в гукането и само аз разпонавах видовете плач и смях, с които ми споделяше емоциите си. Въдворих бабата, като й дадох възможност да контактува с бебето, без да се изживява като негова спасителка от безмозъчната му майка. Кохортите с „помагачи“ бяха деликатно изтласкани и у дома настъпи мир и спокойствие. Дори успях да превъзмогна авторитета на детската лекарка, която идваше вкъщи да наглежда детето и да се откажа от услугите й, след като забелязах, че пристига винаги във времето му за сън, никога не го докосва за милувка и го гледа с лека погнуса, когато го преглежда. Малкото ми момиченце продължи и физически да бъде част от мен, защото цяло лято я разнасях из града на кенгуру, в което тя спеше непробудно с часове, а когато си отваряше сънливите очички, виждаше лицето ми над нейното и се усмихваше широко с малката си, беззъба устичка. Полека лека двете престанахме да се страхуваме една от друга. Тя сякаш ми прощаваше малките грешки в майчинството и винаги ми даваше втора и трета възможност да се поправя. Аз търпеливо я напътствах в порастването и инстинктивно знаех кое е добре за нея. И така двете пораснахме – тя – от неспокойно бебе в игриво детенце, а аз – от стреснато момиче в майка.

Спомняте ли си една реклама на DOVE с всякакви, истински жени? Те не бяха модели, нямаха съвършени тела, перфектни кожи и лица като от списания, а бяха толкова красиви! Всяка уникална и неповторима, жива и реална. Тези жени са и майки. Такива майки като мен и теб – уплашени и съмняващи се, самообвиняващи се и огорчени, разревани от безсилие и умора в поредната безсънна нощ и вторачени с войнишка отговорност в задачата да отгледат един дребосък и да го направят човек.

Но това са и тези жени, чиито ръце приспиват най-добре. Тези жени, чиито усмивки са целият свят за едни детски очи. Те са същите, които и когато плачат наравно с децата си, и когато се смеят с пълно гърло с тях, са най-важният им учител. Защото те са тези пораснали момичета, които, докато се съмняваха дали са добри майки, станаха най-добрите на света. Или както се казва в най-новата кампания на DOVE и тяхната серия за бебета Baby DOVE, няма перфектни майки!

Има само истински.