Всички наши тела

| от Николина Михайлова |


Седем е свещено число, символ на съвършенството. То обединява в себе си числото три – символ на триединството и е първият символ на пълнота и духовна завършеност, и числото четири – четирите посоки на света (или четирите познати ни измерения), като по този начин представя едно по-висше единение.

Седем са тоновете на музиката, седем са дните на седмицата, седем са чакрите, седем се предполага и че са нашите тела – физическо, емоционално, ментално, интуитивно, волево, душевно и божествено.

Снощи гледах „Всички наши тела“ по текст на Георги Господинов и се чудя дали е имал предвид точно това или нещо съвсем друго.

Всяко наше тяло съхранява информация, много повече информация, отколкото можем да си представим.

Може би е метафизика, може би дори не е близо до физиката, но тялото, в което сме били на 8, на 18 и 58 – едно и също ли е?

Прераждали сме се или с всяка прочета книга сме съпреживели стотици животи? И нима не се съхранява всяка една наша неизпитана емоция някъде в енергийното ни тяло? Сещате се, онова дето като идете на някоя и друга дихателна практика или рейки, почва да ви трепери крака или да плачете неукротимо. Как изобщо можеш да запазиш баланс и единство сред толкова много свои версии във времето и пространството? Жонглирането дори само с три топки е огромно предизвикателство.

Умът ни има способността да забравя и това всъщност е най-голямата благословия, която ни пази от това да не полудеем. Тялото обаче не забравя всичката болка, през която сме минали; тялото помни. Събира я и я съхранява до момента, в който не сме готови да я освободим или не я оставим да ни убие.

Чудя се не ни ли разболяват именно задържаните и потиснати емоции. Онези, които е трябвало да преживеем и да пуснем да минат през нас, а всъщност сме задържали с години. Представям си ги като малки нагнетени черни дупки, изпиващи живителните ни сили – малки по обем и огромни по маса.

Вижте още:

Толкова е просто на думи, всичко е съвсем понятно и разбираемо… а колко сложно става изведнъж, когато трябва да се оставим да изпитаме всичко това и да потърсим къде в тялото се случва всичко или в кое тяло.

„Къде ви боли?“ – нали така питат парамедиците, винаги при спешен случай първо питат – „Къде ви боли?“.

Къде ви боли от това, че ви изостави човекът, когото обичахте?

Къде ви боли от предателството?

Къде в тялото си усещате страха?

А къде – срама?

Има ли си място пренебрежението?

Усещате ли с цялото си тяло радостта?

Понякога си напомням, че съм не човек, който има душа, а душа, която има тяло. Тяло, за което трябва да се грижи на всички нива, защото още от пирамидата на Маслоу в часовете по психология знаем, че има и други нужди над физическото оцеляване, макар и то да е в основата.

Правим най-доброто, на което сме способни, във всеки даден момент и живеем живота през всичките си тела, докато на минем през всички възможни роли:

„Да си едновременно и изяденото, и този, който го изяжда“ – така пише Георги Господинов във „Всички наши тела“.

Това е парадоксът – че сме всичко, навсякъде, чрез цялото време.


Още: