Ще ви призная нещо – не вярвам в съществуването на нискотарифните самолетни компании. Колкото и да ме убеждават приятелите ми, каквито и реклами да гледам, никога не ми се случило в посоката, която аз искам, в удобното за мен време да има полет от 9, 29 или 49 евро. Винаги е повече, винаги е за другаде, за място, на което не ми се ходи.
Другото, в чието съществуване се съмнявам, e положителният „боди имидж“, т.е. , идеята, че нормалните жени, на които не им е професия да изглеждат добре, също имат право да се наричат красиви, че даже и да украсяват кориците на лъскавите списания или да имат профил в инстаграм.
От време на време някоя държава обявява, че ще забранява фотошопнатите реклами или анорексичните манекенки, но като се огледаме, други, освен фотошопнати красавици с отрицателен индекс телесна маса, не се виждат.
Еднократни кампании се опитват да ни убедят, че светът се променя, че стандартизираните виждания за красотата вече не важат. Миналата година „Спортс илюстрейтед“ пуснаха брой с няколко корици – едната беше с 65-годишна манекенка по златен бански, другата – с пищната Ашли Греъм. Греъм изгря и на първия брой на „Вог“ за 2017, сякаш за да циментира възхода на различната красота, едно обнадеждаващо доказателство, че хубостта може да съществува и извън прословутия златен стандарт 90-60-90. Единайсет месеца по-късно светът на модата е все същият – обитават го елфически създания, чиято телесна маса хем е с до 40 процента по-ниска от тази на повечето жени, хем имат всички нужни извивки на правилните места – както пееше Меган Трейнър – чийто мега хит I’m all ’bout that bass също ознаменуваше края на кльощаво=красиво и твърдеше, че „момчетата предпочитат закръгленото“.
Пак според песента, всички знаем, че моделите по кориците на списанията са фотошопвани. Това се потвърждава и от изследване на Еделман Интелиджънс, поръчано от компанията Dove. Седем от всеки десет момичета, участвали в изследването, потвърждават, че са наясно, че снимките се редактират.
Колкото и да ни убеждават, че красотата не е бройлер, отговарящ на точно определени стандарти, аз не знам в кой свят живеят пищните, уверени в себе си жени.
Модата не дава вид, че забелязва присъствието им. Магазините на големите глобални марки у нас предлагат дрехи най-много до 44-ти размер. Някои имат секция за големи размери, съдържаща скучни, еднообразни модели, стил „колкото да не е без хич“. За магазините за големи размери българско производство няма да отваряме дума, това са печални места, навяващи тъга и боязън. Има и луксозни марки, специализирани в големите размери, те също се предлагат у нас, но пък създават впечатление, че само богатите жени следва да си позволяват по-пищна фигура.
Същото се отнася за жените над 40. Да остаряват само тези, които имат възможност да си го позволят, останалите да се гръмнат. Общо взето, ако не носите скини джинси, ластичен минижуп и прилепнали блузки или кроп топове, остава ви офис облеклото или… секцията за големите размери. В това отношение „включващите“ кампании в стил „възрастта не е грях“ бяха още по-дразнещи и лицемерни.
Показваха нереално красиви 60-, 70-годишни жени с тук-там бръчки, бели, но буйни коси и тела на 18-годишни девойчета. Тази мода, вместо да включва и насърчава, по-скоро ни натякваше колко несъвършени и прости сме, че допускаме да преминем възрастовата граница от 40. Сигурно затова и модата на възрастните модели отмина бързо, също като трендът да си боядисваме косите бели или сиви.
Пък и с каквато и „включваща“ кампания да излезе някоя марка пред публиката, като отворите онлайн каталога, ще видите всички дрехи, облечени от мацки с размер ХХS – само и единствено ХХS, а говорим за нещо като търговска витрина за пазаруване, не за дефиле висша мода в Париж. („Я, какви хубави панталони, на добра цена – мислите си, а после ви осенява печалната мисъл, – да ама на мен няма да ми застанат така.“)
Светът напоследък много се обърка: половете вече не са два, множат се непрестанно. Тъкмо свикнахме с тяхната флуидност, сексуалното насилие взе да блика отвсякъде и да ни стряска. Бременността вече не е женски приоритет. Ошашавени сме, объркани сме и въздишаме по доброто старо време, когато „мъжете бяха истински мъже, жените – истински жени, а малките зелени човечета от Алфа Кентавър – малки зелени човечета от Алфа Кентавър„.
Аз въздишам за времето, когато модната индустрия надменно виреше нос и ни убеждаваше, че моделите са нещо като еднорози – митични същества, за които всички мечтаем, но никой (освен олигарсите, футболистите и рокзвездите) не е виждал другояче, освен на шарена картинка. Защото рекламите на бельо с тъй наречени „плюс модели“ обижда голяма част от нас, простосмъртните жени, дето си мислим, че някакви 3 килограма ни делят от фигурата мечта, пък те се оказват нещо като осем. Откак модата ни внушава, че ни мисли доброто и ни показва жени, същите като нас, положението зазля.
Предполага се, че ако имаш някакъв жизнен опит, познаваш тялото си, знаеш какво му харесва, кое не му понася и как да живееш в мир с него, ще имаш по-добра самооценка. Проблемът е сериозен при младите момичета. Те се гледат в огледалото, не се харесват, страдат от сравненията с приятелките си, започват да се подлагат на различни диети, някои развиват хранителни разстройства, други просто страдат мълчаливо в ъгъла, имайки се за „грозни“. При тях нереалистичните представи, които социалните мрежи създават, наистина са проблем, защото те прекарват адски много време там.
Можем да се утешаваме със знаменитата фраза на Елинор Рузвелт: „Никой не може да те накара да се чувстваш като изтривалка, ако не му позволиш преди това„. Лейди Рузвелт е една от най-обичаните жени на Америка, тя е заставала зад куп значими каузи, водила е богат и пълноценен живот. Знаете ли обаче какво е отговорила към края на дните си, запитана за какво съжалява: „Ще ми се да се бях родила красива“.
Толкова за положителния боди имидж. Съжалявам за чуждицата. На български още нямаме точен термин описващ състоянието, но всяка от нас отлично разбира за какво става дума, нали.
