През последните години табуто около темата за психичното здраве се пропука и то до степен, в която махалото се залюля в другата посока.
Това, разбира се, е положителна тенденция в дискурса на така необходимото отлепяне на етикетите „сбъркан“, „луд“, „дефектирал“ и „счупен“ от т.нар. „чести психични разстройства“, под чийто знаменател се събират депресията, зависимостите и тревожните разстройства.
Според последното национално представително епидемиологично проучване на честите психични разстройства в България – ЕПИБУЛ 2, проведено от Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА), повече от 20% от населението на света страда от някое от въпросните чести психични разстройства.
По груби сметки това означава, че повече от 1 милиард и 600 милиона души плуват в мрачните води на депресията, живеят с тревожно разстройство (паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство, социална фобия, посттравматично стресово разстройство) или се въртят в омагьосания кръг на зависимостите. Хора, не нозологични единици. И това са само официално диагностицираните.
В светлината (или тъмнината) на статистическите данни, обществената потребност от изваждане на тези проблеми пред прожектора на социалното око беше спешна и неминуема.
Рок звезди от сцената на клиничната психология и психотерапията като Джордан Питърсън и Габор Мате издигнаха темата на равнището на масовия разговор, а онлайн пространството роди своеобразната интерактивна алтернатива на литературата за взаимопомощ:
В тях всеки човек със симптоми на психично заболяване или „обикновен невротик“, както и всеки с междуличностни проблеми и непреодолими семейни конфликти може да сподели, включително анонимно, какво го тормози и да получи съвети и отговори както от специалисти, така и от хора, минали или минаващи през същото. Както и от зловещо незапознати с материята на психичното здраве рандъм доброжелатели.
В това смесване на експертното мнение с непрофесионалния, понякога безполезен, а друг път – откровено вреден съвет, може да се види именно онова засилване на махалото, за което стана дума в началото.
Подобно на медицината и геополитиката, сферата на менталното здраве се оттегли от арената на посветените в нея чрез образование, практика и опит, и се вля в редиците на любителите и хората, които имат мнение за всичко.
Въпреки неписаното правило в групите за взаимопомощ търговските имена на медикаменти да се изписват със звездичка, впечатления и мнения за лекарства се дават произволно. Съзнателно или не, се подклаждат страхове. Разпространяват се заблуди, правят се внушения. Налива се акъл по отношение на важни житейски решения. Изказват се предположения, смело се подхвърлят диагнози.
Последствията са трудно предвидими.
Хората не могат да бъдат обвинявани. Болката от психичното страдание, неговата трудна поносимост и усещането за безизходица, което то често носи, го приравняват до войната и любовта от старата максима, че при тях всичко е позволено.
Когато се чувстваме на дъното, дори фаровете на локомотива изглеждат като спасителна светлина. В същото време професионалната помощ не е напълно достъпна.
Посещаването на психотерапевт не е посилно за всеки джоб (по-конкретно: цената на една едночасова психотерапевтична сесия варира между 50 и 100 лв.), а ориентирането в избора на терапевт е сложна задача. Фрагментирането на психотерапевтичните школи и зле прикритата ненавист помежду им допълнително комплицира ситуацията.
Теоретично, човекът, който страда от ежедневни паник атаки или не става от леглото в пика на депресивен епизод не е длъжен да знае разликите между когнитивно-поведенческия подход, психоаналитичната традиция, юнгианските практики и спецификите на трансакционния анализ.
На практика обаче се оказва, че наличието на базисна психологическа култура е ключово, за да може потенциалният клиент/пациент (отново в зависимост от парадигмата) да избере своя психотерапевт.
В този смисъл е естествено и разбираемо защо много хора прибягват до групите в социалните мрежи, когато се окажат в задънена улица. Точно по начина, по който още преди години интернет роди „доктор Google” и самодиагностиката що се отнася до проблеми с физическото здраве – глобалната мрежа създаде и поле за диагностика и лечение на психични разстройства.
Въпреки че философията „Не ми требва терапевт, аз си имам приятели“, така приятно корелираща с подобната: „Като пия две ракии, психолог не ми требва“ все още е в сила по нашите ширини, много хора вече установиха, че разговорите с приятели и битовият алкохолизъм не са панацея.
Както обикновено, първа е превенцията.
Няма да говорим за разходки на чист въздух и здравословно хранене, тъй като споменаването им пред хора, които буквално не могат да излязат от дома си поради агорафобия или не могат да си измият зъбите заради депресивен епизод, звучи цинично.
И все пак, поддържането на добър начин на живот не е без значение.
Добре е да се храним разумно, да спортуваме редовно, да имаме досег с природата, да сме умерено ангажирани и социално активни. Добре е да поддържаме хармонични отношения с близките си, да имаме добра хигиена на общуване, да практикуваме йога, медитация и майндфулнес и да четем качествена литература.
Понякога обаче, дори когато спазваме всички „закони“ за превенция, животът надвишава стратегиите ни за справяне, стрес чашата ни прелива и се озоваваме от другата страна: там, където страданието не е имагинерно понятие, а реалност.
В тези моменти е добре да сме внимателни, когато споделяме симптомите или житейските си обстоятелства пред безименни непознати в широкия интернет и да се обърнем към специалист.
От няколко години у нас има национален регистър на психотерапевтите в България, който дава известна гаранция за качество, а Българската Психиатрична Асоциация е професионалната организация, която покрива стандартите на Европейската асоциация.
Въпреки затрудненията около „нацелването“ на точен медикамент и потенциалните странични ефекти, понякога включването му играе огромна роля за подобряването на някои състояния. Друг път, „кликването“ с адекватен психотерапевт може да ни извади от блатото по-бързо, отколкото си представяме.
Понякога, особено при паническото разстройство, имаме усещането, че висим над бездънна пропаст, просто защото не можем да видим, че всъщност сме на метър над земята. Друг път, при депресията, вярваме, че нищо и никой не може да ни помогне, но не можем да си дадем сметка, че това вярване не е нищо повече от част от симптоматиката.
Не забравяйте, че „светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Добре е обаче да сме леко предпазливи към кое спасение посягаме.
Вижте още:
Този вечен позитивизъм вреди на психичното ми здраве
