Джордан Питърсън и Сянката на репресирания Аз

| от Николай Савов |


Джордън Питърсън е доктор по поведенческа психология, автор на няколко книги за самопомощ и голям почитател на аналитичната психология на Карл Густав Юнг. Ще гостува през месец май в България по покана на Комеди Клуб, за представянето на последната си книга, на което ще присъстват впечатляващите три хиляди души. Неговата личност набра огромна популярност като говорител по всякакви теми в последните години, не и без да предизвиква сериозни полемики относно коментарите си.

Питърсън отдава значителна част от времето си, теоретизирайки обществения ред и човешката природа – застъпник е на традиционните ценности, статуквото и установените авторитети, като представя йерархията като неизбежно, натурално и желано обстоятелство. Най-известен става с опозицията си срещу т.нар. „борци за социална справедливост“ и участието си в „културната война“ (на политики на идентичност), от които – както сам твърди – е открил начин да печели пари чрез критиките си, ставайки милионер през 2018 г. Широка популярност и много почитатели, основно млади мъже, му носят и неговите книги за самопомощ, базирани на позитивна психология.

Доскоро той се представяше като балансьор на мнения и центрист, позиция от която изглежда отстъпи, след присъединяването си към ултраконсервативната медия The Daily Wire и прегръщането на идентичността на воин в „културната война“, което го прави посвоему „борец за социална справедливост“.

Парадоксално, идеологията си манифестира по два интересни, но и привидно противоречиви подхода.

Питърсън има славата на защитник на свободи, като свободата на словото срещу „наложената реч“, визирайки казуса с транс хората и правото им на избор с какви местоимения да се обръщат към тях в обществото. По-сериозният му принос е в мотивацията към младите мъже да поемат отговорност и да се самоусъвършенстват, така и в предоставянето на аргументи срещу това, което вижда като деконструкция и унищожаване на мъжествеността от един културен релативизъм, вместо тя да бъде нещо благородно, към което младите да се стремят.

От друга страна, изявите му са наситени с гняв, рефлектиращ и сред последователите му, и репресивни послания, които издават неизказани вътрешни конфликти. Питърсън често е обсебен от т.нар. от него „постмодернистични марксисти“ и вижда навсякъде около себе си конспирации на леви, прогресивни, еко-активисти, феминисти, антирасисти и т.н., които обвинява в установяването на нов тоталитаризъм.

Изхождайки от спорната си теория за йерархията, дефинирана тясно като водещ механизъм в природата и в човешките отношения, Питърсън твърди, че днешното статукво е резултат от натурални процеси и, въпреки че носи със себе си своите катастрофи, не бива да бъде променяно чрез различно разпределение на благата например или чрез предприемането на действия срещу глобалното затопляне.

Той е на мнение, че светът, какъвто е днес, няма алтернатива и прогресивно ескалира агресията към своите критици като „радикални идеолози“, често не оставяйки опонентите си да говорят по време на дискусии.

В изявите си, той често използва понятията, въведени от известния психоаналитик, Карл Юнг, много от които сме чували и без да знаем, че произтичат от него – като комплекс, архетип, персона, личностен тип, индивидуация и други.

Ще се спрем на едно от най-развитите от тях, за да се опитаме да обясним този дисбаланс в личността на Питърсън, а именно – това за Сянката.

Тя не се състои просто от несъзнаваното, а от „всички онези аспекти на Аз-а ни, които имат склонността да ни карат да се чувстваме неудобно“ (Холис, „Да разбираме сянката си“). Надолу ще разгледаме накратко нейните основни проявления, картографирани от юнгианския психолог, Джеймс Холис, в книгата му „Да разбираме сянката си“.

Макар обикновено всички да се смятаме за добродетелни, ние често сме във хватката на мотиви и предубеждения, които не осъзнаваме и които се противопоставят на утвърдените ни ценности. Нормалната ни реакция, когато биваме конфронтирани от действителността, задейства защитния механизъм на отричане и оправдания в стил „защо мислим, каквото мислим“. Най-честата проява на тази Сянка е, когато критикуваме другите за неща, за които сами сме виновни. По същество, Сянката представлява всичко онова, което ни тревожи и е чуждо на нашия его идеал.

Един от основните методи за справяне с нея е чрез проекция, обикновено върху другите или върху определена идея, като приписваме на това (съперничещо) „чуждо“ негативните качества, които най-много ни възмущават – обикновено онези, които самите ние в известна степен въплъщаваме. Дразни ни когато някой изглежда праведен, а самите ние поучаваме, намираме някого за твърде амбициозен, когато искаме да бъдем на негово място, или го определяме за опасен, когато желаем да бъде премахнат, защото го виждаме като възможен конкурент, или дори защото изглежда по определен начин и използва определени думи, които подсъзнателно ни афектират – това са няколко подходящи примера за проекция.

Всъщност никой не проектира съзнателно.

Самото естество на проекцията е, че сблъсквайки се с нови за нас неща, ние се опитваме да си ги обясним чрез предишния си опит, който същевременно ни е недостатъчен. Тоест, за да възприемем нещо ново от външния свят, трябва да разберем нещо повече за своите собствени, вътрешни предпочитания и предразсъдъци.

А това, което се страхуваме да признаем е и онова, което ни наранява най-много, съответно и носителите на нашия таен, потиснат живот, са онези, които най-силно мразим, охулваме и унищожаваме, продукт на репресирания ни Аз. Този приток на силна енергия, често е подпомогнат от ефекта на тълпата. Способни сме да се отъждествим със силните емоции на тълпата и дори да изпитаме наслада от своята праведност и от преследването на субектите, причинили нашия дискомфорт.

Имайки предвид тази концептуална рамка, какво ни помага да видим тук понятието за Сянката?

Ако Светлината на Питърсън е неговата борба за свобода на словота и подкрепа за хората с уязвена идентичност и психика, то и Сянката му несъмнено е наблизо, в начинът по който се отъждествява с онези, които иска да предпази – несигурните млади мъже, чиито премеждия често го докарват до сълзи. Той емпатично осъзнава някои от аспектите, които правят животите им незадоволителни и много от съветите в неговия бестселър „12 правила на живота“ са насочени към тях – ходи изправен и демонстрирай стабилност, изслушвай другите, защото има какво да научиш от тях, оправи си собствените бакии, преди да критикуваш другите, не лъжи, бъди точен в речта си и т.н.

Начинът, по който най-ефективно ги защитава обаче, е да атакува критиците на статуквото. Имайки предвид, че много маргинализирани групи получават гласност в последните сто години социални борби, традиционно привилегированите социални групи, като мъжете например, днес имат по-сериозна конкуренция от мнения, които участват във формирането на обществените нагласи. Тази нова среда, която Питърсън нарича „токсичен културен релативизъм“, той и други консервативни говорители определят като дискриминационна към мъжете, които не разполагат с ясни правила на поведение, и това се посочва като основната причина за тяхната несигурност, гняв и агресия. Той вижда същото това отчаяние сред някои от убийците в училищните стрелби в САЩ, болшинството от които са бели мъже, много от които бивши насилници, и проявява солидарност с тях.

Така Питърсън създава структура за легитимиране на подобни комплекси и с праведен гняв, споделян от привържениците му, прехвърля вината върху т.нар. „борци за социална справедливост“ – леви, феминисти, еколози и прочее, които от негова гледна точка разстройват природния баланс на традиционните взаимоотношения. С този лов на вещици, самият Питърсън се е превърнал в борец за справедливост, отдалечавайки се от академичните и професионалните си дейности, в името на това да говори от името на мнозина в т.нар. „културна война“, в която той самият излиза като лидер на култ.

Може би едно от най-противоречивите неща, които проповядва, е манипулирането и потискането на емоции, макар че представя идеите си като освободителни.

Един такъв пример е отношението му към деца. Питърсън твърди в книгата си, че гневно 2-годишно дете трябва да бъде оставено само да се оправя с гнева си, да репресира гнева си, вместо възрастният да се опита да разбере причината за фрустрациите му и да намери решение. Той често нарича децата паразити и чудовища, което макар и хумористично изказано, издава определен начин на мислене в отношението му към тях.

Практически, позитивната му психология също проповядва контрол и манипулиране на емоциите с цел по-добро представяне във външния свят, което легитимира емоционалната дистанцираност у възрастните. Тя е най-характерна именно сред мъжете, на които симпатизира и желае да помогне да отстояват по-добре себе си.

Валидирайки ултраконсервативни ценности, Питърсън всъщност цели да успокои страха у мнозина, че има нещо погрешно в света, който някои си позволяват да критикуват днес, като по този начин дава аргументи на последователите си срещу разширяването на собствения им Аз и ги „спасява“ от нуждата от преосмисляне. Виновна е не структурата, която причинява катастрофи, а виновни са нейните критици.

Няма как да не се усъмним именно в собствените му прикрити амбиции да защити псевдонаучните си теории, които нямат академична обосновка, прехвърляйки непрестанно топката в полето на най-големите си противници – левите интелектуалци. Питърсън изглежда убеден в надвисналия нов тоталитаризъм, който ще бъде дело на „постмодернистичните марксисти“, напомняйки постоянно за злините на лявото. Същевременно, собствената му безкритична прегръдка на християнството е повод за притеснение, имайки предвид всичките престъпления извършени в името на Иисус от религия и философия, която проповядва любов и съчувствие.

Връщайки се обратно към понятието за Сянката на Юнг, трябва да си зададем няколко очевидни въпроса, които си задава и Джеймс Холис в своята книга.

  • Не е ли най-голямата Сянка спътник именно на най-голямата светлина?
  • Не са ли носителите на тъмнина често най-праведните?
  • Дали гневът на Питърсън не е просто защитния механизъм на един репресиран Аз?

Вероятно зад личността на Питърсън се крие и сериозна детска травма. Като всички подрастващи, младите имат нужда от валидация и са способни да си наложат поведение, което не им е естествено, но представлява нормата на правилното в тяхната среда, за да получат желаната сигурност и утвърждаване от страна на родителите и средата. Нещо, което подсъзнателно пренасят и в живота си на възрастни. Кой ще раздразни повече един индивид, който е имал винаги за цел да доказва правотата на идея, дори когато сам вижда проблемите в нея?

Ще го засегне повече онзи, който критикува идеята, отколкото хората, който са му я вменили. Изоставяйки претенциите си за неутралност и отдавайки се на гнева, Питърсън изглежда минава през своеобразна вътрешна регресия, оставяйки впечатлението, че противниците му го засягат именно с онези истини, които и сам може да осмисли, както е загатнал многократно, но продължава дълбоко в себе си да репресира, превръщайки ги в материал на Сянката.

Вижте още: 

„Милиардерче, не се подигравай“, или свободата на словото според Мъск


Повече информация Виж всички