Когато те уволнят от добре платената и престижна работа, какво правиш?
А. Посипваш си главата с пепел и изпадаш в депресия
Б. Връщаш се да живееш при вашите
В. Регистрираш се в офис на трудовата борса, дегизиран с широкопола шапка и тъмни очила, за да не те познаят и да не ти се смеят/съжаляват
Г. Всичко горепосочено.
Добре де, има и пети, резервен отговор. Моят отговор. Биеш си два шамара и си казваш: Ето, съдбата ми дава шанс най-после да започна да правя нещото, което винаги съм харесвал, но не ми е стискало да го превърна в своя професия.
За някои хора това „нещо“ е био фермерството, за други – готвенето, за трети – порното, за мен – писането.
И така, да започнем отначало.
Уволниха ме от университета, в който работех от 15 години, но не защото спях със студенти или пиех уиски, дегизирано като чай, по време на час, а защото бях скандалджийка и боркиня за некорпумпирана академична среда. Но това е история за друга статия… може би. Сега да ви кажа какво стана по-нататък. След уволнението. Не отидох на борсата, понеже не исках някоя държавна служителка с петна от пот под мишниците и физиономия „Животът ми пречи“ да започне да ми търси работа „по специалността“, което в крайна сметка щеше ме отведе най-много в изтърбушена класна стая в някое западнало училище в крайните квартали. Вместо това си казах, ето, че съдбата ми дава възможност и т.н.
Като алтернативна професия беше логично да се насоча към писането, понеже, знаете ли, водя си дневник от осемгодишна и на практика бях натрупала стаж като за пенсия. А и вече имах няколко издадени книжки тук и там, но те бяха по-скоро за удовлетворяване на егото, отколкото за попълване на банковата сметка (макар че хонорарът от едната книга ми стигна да си купя платнена чанта от Zara и бях повече от доволна). Обаче как да стане така, че да почна да изкарвам пари от това си занимание, за да не се налага да минавам през бюрото на госпожа „Животът ми пречи“? Все пак не само в България, а и по целия, за да съм политкоректна, няма да кажа „бял свят“, а само свят, човек може да се издържа от писане, само ако е измислен герой като Кари Брадшоу. Е, или Стивън Кинг и Джоан Роулинг, ама тези са от Висшата лига, така че не се броят. Как, да му се не види, се става писател на свободна практика?!
Щях да го разбера по трудния начин.
Година 1
Характерното за цялата първа година във фрилансърския бизнес е, че няма бизнес. Ако обаче разполагаш с достатъчно любящ роднина, който вярва в теб и способностите ти и е готов да те издържа във времето, когато се опитваш да издрапаш на повърхността на новото професионално поприще, бизнесът може и да се върне „oбратно в бизнеса“.
Браво на моята роднина, в случая – сестра. Както и на тогавашния ми приятел и бивш мой студент (нали ви казах, че за друго трябваше да ме уволнят), който си намери „нормална“ работа и докарваше достатъчно пари, че да не се налага да доливам вода в диспенсъра за течния сапун или да допушвам фасовете на други хора.
Независимо колко „яка“ изглеждаше автобиографията ми с всичките там бакалавърски, магистърски и докторски степени, никой не искаше да ме ангажира, понеже, както във всеки друг професионален сектор, и в писателския се оказа, че търсят хора с доказан опит. И ми падна шапката като разбрах какъв точно. Искат и на сън да те бутнат, да извадиш едни перфектни познания по SEO, CMS, WordPress, B2B & B2C, SaaS, HubSpot, web and SoMe strategy, както и всякакви други абревиатури.
Явно да си писател вече не значело само да разкажеш история за двама млади, които се обичат, но враждуващите им семейства по всякакъв начин възпрепятстват любовта им. Ужас! Шекспир днес нямаше да може да изкара и два лева с неговите текстове, лишени от всякакво SEO1.
Година 2
Вече съм понаучила това-онова за бизнеса и съм си избацала такова CV (от което съм изключила всякакви, считани за престижни навремето, академични титли и курсове за повишаване на квалификацията в чужбина, щото явно на никого в бранша не му дреме за тях), че съм почти оптимистична за бъдещето си като писател на свободна практика. И за всеки случай съм се подсигурила с една долна лъжа – че английският ми е майчин език при положение, че милата ми майка знаеше само „гудбай“ да каже на английски.
Това, което никой не ти казва, докато главата не започне да те боли от собствен опит, е, че всяка фирма или медия, която си търси “content creator”, или създадел на съдържание по нашенски, няма да те наеме заради сините ти очи. Хората искат черно на бяло да им предоставиш линкове към вече публикувани авторски текстове. Отговарям на около хиляда обяви, но ситуацията е “Параграф 22” – щом нямаш опит, няма да те вземем, пък твой проблем е как да ще го набереш тоя опит.
Разглеле попадам на обява, от която разбирам, че голяма медийна компания със седалище в Квебек си търси автори за женския им сайт. Не искат портфолио, искат пробен текст в стила на сайта. Решавам да се пробвам, като се застраховам с една тъпа, но класическа бриджит-джоунска тема: „Еди-колко си причини защо още си нямате гадже“.
След три дни, през които от притеснение не съм нито яла, нито пила, нито съм се веселила, получавай мейл от главната редакторка. Супер си, вика, много свеж стил. Ще публикуваме текста и в зависимост от това колко четения има през следващите три седмици, ще изчислим хонорара ти. А междувременно за какво друго ти се пише? За всичко, ма кака, ми се пише – за вагини, мензиси, двойки, тройки, четворки, за цялата женска вселена!…
Най-хубавото в случая е, че редакторката изобщо не се е усъмнила, че не съм native speaker. Изводът е, че като лъжеш, важното е да си вярваш, но „умерено, колкото всеки марксист“. Така казваше инспектор Цветан от филма „Опасен чар“.
Пробната статия ми изкарва фантастичните 850 долара!
Ето че слънцето изгря и на моята улица. Милоооо, повече няма да се налага да допушвам фасовете на другите и да купуваме от най-евтиното вино!
Година 3
Канадците ми предлагат да пиша и за един от другите им сайтове, чиято аудитория е пълна противоположност на сегашната – канадски и американски мъже на възраст 19 – 39 години. Темите: яки коли, шантави конспиративни теории, известни личности, които са полигамни, наркомани, побойници или с хранителни разстройства, съвети как да изневеряваш, без гаджето да те хване, и други подобни.
Оказва се, че за мъже ме бива да пиша много по-добре, отколкото за сестричките.
Но скоро това с „плаващите“ хонорари се оказва голямо неудобство. Въпреки че отделям еднакво време и старание за всеки един текст, някои от тях ми изкарват по 1500 долара, а други – едва по 5.
От „Параграф 22“ положението става „Плаващи пясъци“.
Година 4
Уж все нас ни слагат на последните места в класациите за медийна цензура, а не вземат североамериканците да се погледнат те какви са! Редакторите почнаха да ми връщат все повече текстове за редактиране, понеже съдържали „неуместни“ думи и дори цели истории, които не ставали за публикуване заради „неправилно подбрани изразни средства“. Защо например съм споменала, че Малката русалка се е удавила от мъка по Принца? Това можело да докара самоубийствени мисли в главите на някои по-неуравновесени читатели. Трябвало да измисля друг край на приказката, за да не смущаваме аудиторията. Ама какъв друг край – нали Ханс-Кристиан Андересен ще се обърне 50 пъти в гроба, ако пропуснем драмата! Не, така не може да се работи – да се самоцензурираш на всяка втора дума, за да не би някой да я намери за обидна на расова, сексуална или друга основа, снизходително-високомерна или подтикваща към насилие.
Щом новото положение е „Watch your language, b**ch!“, аз пък вече няма да ви играя.
Гордост за смет не давам, затова и приключвам договора. Много важно, ще си намеря друга хранилка. Сега поне вече имам солидно портфолио с много линкове!
Решавам да си потърся тотално различна ниша за моя писателски талант.
Правя си коктейл с полска водка, лед и маруля (за свежест – поради липса на лимон) в една тенджера и сядам да мисля какво е това нещо, което винаги продава. Ами да, разбира се, сексът продава! Още от зората на маркетинга на предприемчивите хора им е просветнало, че със секс или дори лек намек за секс можеш да продадеш всичко – от прахосмукачка и кутия полуготова супа до Ламборгини и разходка до Луната. Затова и за ще пиша за секс.
Няколко седмици по-късно, когато ми отговарят с оферта да списвам блога на една от най-известните компании за дизайнерско бельо и спортни артикули за мъже в света, разбирам, че ще трябва да пиша не просто за секс, а за гей секс.
Скъпи приятели, това е моментът, в който се налага да ви кажа, че ако ще ставате писатели на свободна практика, трябва да сте подготвени и решени на всичко. Защото фрилансърството в тоя бранш е като проституцията – плащат ти, за да правиш, каквото клиентът поръча. And you’d better be good at that, за да няма после разочаровани и намусени.
За мой късмет текстовете ми на гей тематика се оказват толкова правдоподобни и сякаш написани от уверената ръка на „техен човек“, че около половин година редакторът ми, Томи, когото самата аз не познавам, понеже е на майна си Райна, т.е. в Лос Анджелис, живее в заблуждение, че аз съм гей мъж, който понастоящем е транссексуална жена, която пък използва името „Мая“ като творчески псевдоним. И чудовището от Лох Нес да мисли, че съм, това изобщо не ме притеснява. Виждате ли, едно от предимствата на дигиталното фрилансърство е, че можеш да бъдеш всеки, когото човекът от другата страна на клавиатурата иска да бъдеш. И ако си вярваш, че си този човек, но умерено, нали, колкото всеки марксист, нещата няма как да не се получат.
Година 5
Започвам да пиша и за някои бъгарски медии. Не за секс, разбира се. Заплащането е кофти, но нямам нищо против, понеже не искам да губя връзка с истинския си майчин език. А и е повече от вълнуващо да получваш фийдбек от родната аудитория.
Положението е от „Осанна!“ до „Разпни я!“.
Обаче на мен ми харесва. За да не кажа, че направо ми действа възбуждащо като S&M атрибут, на който се наслаждаваш, макар и тайно. Чувствам се жива, чувствам се чута, чувствам се като Баба Меца, която гневи пчелите, като им краде питите с мед, и изобщо чувствам се писателка. Настоящая, както би казала другарката по руски в осми клас.
Година 6
И в писателския, като във всеки друг бизнес, когато си изградиш име на експерт в някоя област, то те следва навсякъде като муха, която следва миризмата на л**но.
Обажда ми се например една двойка инфлуенсъри от Латвия и ме молят да им помогна в разработването на видео блог за нестандартни секс практики. После с мен се свързва представител на фирма конкурент на гей бранда, за който работя. Предлагат ми (съвсем малко) повече пари, за да им разработя стратегия как и те да направят успешен блог като ония другия. Хубаво, ама парите нали са „съвсем малко“ повече, та отказвам. А и като гледам моделите им със съмнителен сексапил, съмнявам се, че предприятието ще има успех. Така че, thanks, but no thanks.
Положението е „Мога да си позволя да ви откажа – айде, ауа!“.
Година 7
Настоящата всъщност.
Четете този текст, защото все така продължавам да се вълнувам, че пиша на български и че мога да кажа нещо, което да трогне (евентуално) някого. Въпреки че парите продължават да са кофти, родината си е родина, а фрилансърството е с пари.
Положението е „Чакаме Пулицър“.
Шегувам се, разбира се. Нищо не чакам. Годо най-малко. Просто се чувствам добре да погледна назад във времето и да видя, че не всяко решение, което съм взела в живота си досега, е било погрешно. И не, не е страшно да поемеш по нов път на 40 или 45 години. Нито дори на 50.
С тази мисъл ви оставям. Правете, каквото правите, пък да става каквото ще.
Вижте още:
