Хари Потър, носталгията и епизодът сираче

| от Лора Младенова |

Минаха ли вече достатъчно дни, че да можем да поговорим за „Хари Потър 20-годишнината – Завръщане в „Хогуортс“, без да се притесняваме от спойлери? Надявам се, че да, защото за Хари Потър винаги има какво да се каже. Дори когато феновете му, застаряващите вече деца, които пораснахме в синхрон с поредицата, знаем каква е сърцевината на пръчката на всички споменати поименно ученици, асцендента на брата на Дъмбълдор, или топ 100 на любимите си цитати от книгите.

Очаквано, продукцията на HBO застопори пред екраните милиони хора от цял свят още в първите часове на новата 2022 г. И предизвика смях, сълзи, коментари и въпроси.

Защото носталгията продава. Вече години наред го виждаме с продължения, римейкове, лайв версии, юбилейни събирания, или нови и нови, и нови и нови сезони до втръсване на любими филми и сериали, всеки едовременно по-слаб и по-гледан от предходния. И продължението на „Сексът и градът“ „Просто ей така…“и дошлият 17 години след финала на сериала сантиментален епизод „Приятели: Отново заедно“, са формати, които се гледат заради самото им съществуване. Просто защото зрителите им биха гледали всичко, което включва Кари Брадшоу, или пък Рейчъл Грийн, независимо от качеството, съдържанието или конкретната форма, тъй като любимите екранни герои ни липсват, както би ни липсвала старата ни компания от гимназията например. Липсват ни не само те, липсва ни и емоцията, която са ни донесли, както и нашето старо аз от времето, когато с интерес сме следили дадената поредица, без да изпускаме и миг от нея.

За Хари Потър в съзнанието на милениалите това важи в още по-голяма степен, тъй като нашето порастване се случи два пъти.

Веднъж в домовете и училищата ни, със съучениците, родителите и приятелите ни, и веднъж между стените на приказния замък „Хогуортс“, заедно с нашите книжни и филмови приятели от четирите дома на магьосническото училище. „Срещали сме се два пъти – в твоето минало и в моето бъдеще!“, казва излезлият от стария си дневник Том Риддъл на Хари в развръзката на „Хари Потър и стаята на тайните“ и 20 години по-късно ние съвършено добре знаем какво е имало той предвид. Понеже сме живели с изборите, трудностите, приятелствата и любовите на децата, родени от въображението на Дж. К. Роулинг, и техните тогавашни решения и преживявания са ни научили на голяма част от начините, по които с днешна дата третираме своите собствени такива.

Именно затова и продължаваме да следим спорни по качеството си продукции като „Хари Потър и прокълнатото дете“ или поредицата „Фантастичните животни“, които извън контекста сигурно не биха останали в ничие съзнание особено дълго, предвид, че в най-добрия случай представляват посредствена пиеса и средно интересен фентъзи филм.

Любопитно явление е фен обсесията – тя ни прави щастливи по един понякога печален, а друг път доста градивен начин. От една страна, докато четем или гледаме, ние се сприятеляваме и влюбваме в несъществуващи персонажи и компенсираме самотата си през цялото останало време, търсейки между страниците и кадрите общността, любовта и приемането, които истински ни липсват. От друга страна, наличието на подобен тип леко нездрав интерес ни помага с времето да открием подобните на себе си хора като нагласа, мислене и занимания. Накратко казано, любовта към „Хари Потър“ или нещо сходно по величина може и да те ожени, и да те разведе. Може да те накара и да забравиш да живееш – мотив, който също срещаме още на страниците на първата книга, когато Дъмбълдор разказва на Хари за рисковете от огледалото Еиналеж, което ни потапя в най-горещите ни, но нереални желания.

Епизодът обаче далеч не заложи само на сантимента.

Той наистина успя да зарадва феновете с изцяло нова информация, която наистина му придаде желания облик на задушевно събиране на стари приятели:

Научихме колко трудно е било да се спрат на актьор за ролята на Хари и как са протекли пробите на различни конфигурации от актьори за тримата главни герои.

Ема Уотсън разказа за детските чувства, които е изпитвала към колегата си Том Фелтън, след като е разбрала, че той си представя Бог като момиче, каращо скейтборд. От самата нея разбрахме и за желанието ѝ да прекрати участието си в поредицата, и трябва да призная, че поне аз с облекчение си отдъхнах, че се е отказала от тази си идея, тъй като не бих могла да си представя по-добър избор за ролята на Хърмаяни Грейнджър.

Смяхме се с идеята, че първият Дъмбълдор – покойният Ричард Харис – искрено е вярвал, че фениксът Фоукс е истинска птица. Както и че Джеймс Фелпс е направил на снимачната площадка нещо, което би могло да е идеално присъщо на героя му Фред Уизли – без да иска, е счупил ребрата на режисьора на „Хари Потър и огненият бокал“ Майк Нюъл, докато Нюъл му е показвал как да се бие в една от сцените.

Екипът сподели и факта, че Алън Рикман е единственият, който е знаел предварително по-подробни детайли за развръзката на историята, за да може да вникне напълно в сложния и противоречив образ на персонажа си – учителия по Отвари Сивиръс Снейп.

Освен за неповторимия Алън Рикман, с любов и с по някоя и друга сълза си припомнихме за останалите актьори от екипа на филмите, които сме изгубили по дългия път на изминалите 20 години – Ричард Харис, Ричард Грифитс, Хелън Маккрори, Джон Хърт и много други.

Една стара българска пословица гласи, че успехът има много бащи, а провалът е сираче. 

Всичките бащи на филмите за Хари Потър – Крис Кълъмбъс, Алфонсо Куарон, Майк Нюъл и Дейвид Йейтс – бяха на линия, за да посрещнат зрителите отново у дома, там, където историята започва и завършва. От начина, по който авторът на книгите, майката на „Хари Потър“ сагата Дж. К. Роулинг, присъстваше в продукцията чрез лимитирани на брой архивни кадри, незапознатите биха могли да си помислят, че тя също е един от хората, които сме изгубили и историята на момчето магьосник е останала сираче.

И в известен смисъл е точно така. През последните две години Роулинг преживя нещо като социална смърт в резултат от противоречивото си отношение към правата на транс хората. Макар и дългогодишен правозащитник, свързал името и усилията си с не една и две социални каузи, писателят си позволи да коментира някои от исканията на транс общността в негативен смисъл, с което си навлече бурен обществен гняв  – къде искрен, къде защото така се очаква да се реагира, за да бъде собственият ти публичен образ в безопасност – до степен чак да се горят книги от поредицата.

Налице са спекулации, че това е причината за неучастието ѝ в новата продукция, и макар и те да не са потвърдени, подозирам ги в истинност.

Интересна скорошна случка от битието на Роулинг в общественото съзнание е и следната: Изданието „Гардиън“ пусна анкета сред своите читатели на тема кой е техният „Човек на годината 2021“. В социалните медии мнозина се втурнаха да номинират Дж. К. Роулинг за нейния смел принос към дебата за транссексуалните. Формулярът за гласуване обаче скоро беше „деактивиран“. Говорител на медията предложи обяснението, че „противно на това, което може би сте прочели в Twitter, нямаше анкета и „Гардиън“ не провежда класация за човек на годината. Нищо не е отменено. Ние редовно каним читателите да споделят своите виждания по въпроси в новините.”

Любопитно е, че горенето на книги за Хари Потър се е случвало и в консервативни християнски среди, където те са осъждани заради наличието на магия. Обикновено, ако се опиташ да разсъждаваш самостоятелно и да имаш собствено мнение, което се отличава от тълпата, това успява да вбеси хората от всички краища на политическата координатна система.

Няма значение, Хари Потър ни е учил, че изборите, които правим, предопределят какви сме. И гарантират възможността 20 години по-късно да се говори за делата ни. Със или без нашето участие.

Вижте още:

За Дж. К. Роулинг, Тwitter и правата на всеки един от нас