Имам приятелка, която твърди, че естествената нагласа на жените е да клонят към левите политически възгледи, а на мъжете – към десните. Понеже женската джендър роля се свързва с грижа, взаимопомощ и солидарност, а мъжката – с конкуренция и завоевание.
Всъщност десетилетен е диспутът между социобиологичния и социоантропологичния клон на социологията дали посочените роли се дължат на вродени полови особености или на придобити качества.
Или едно такова развитие се дължи на особеностите на обществата, в които те биват възпитавани с коренно различни послания и изисквания?
Личните ми наблюдения по темата са може би пристрастни и обусловени от профила на „балона“ ми, където консервативните хора са единици и при това са умерено консервативни.
Другите ми лични наблюдения, извън въпросния балон, сочат, че у нас консервативното е на почит и при двата пола. А конкретно при жените – по един много извратен начин. Като например:
…Да настояват сами на токсични модели като този, че партньорът им трябва да „се грижи“ за тях, да изкарва повече пари и да ги третира „като жени“, каквото и да значи това.
…Да насърчават дъщерите и приятелките си да не прекаляват с ученето, да не са „твърде амбициозни“, защото това отблъсква мъжете, да си изберат „женска професия“, да не са твърде шумни и публични, да не споделят за травмите си, да не се борят за правата си.
…Да утвърждават и подкрепят стереотипни наративи като: „жените не могат да шофират“, „жените не разбират от спорт“, „женска му работа“, „стара мома с котки“ и вицове за блондинки, тъщи и изнасилвания.
…Да не подкрепят другите жени, а напротив – да ги унижават умишлено на теми като външен вид, личен живот, „кога ще раждаш“, „защо (не) кърмиш“ и подобни. Но за сметка на това да искат да се подмажат на мъжете и да се докажат като „един от тях“. Бидейки „мъжко момиче“, да се опитват да заслужат комплименти в стил „забавна си – като за жена“.
Накратко: без претенции за представителност на извадката си, това, което наблюдавам отвъд границите на балона, е мимикриране на хищническото поведение, вместо опит за отмяна на хищничеството.
Резултатите са съизмерими с идеологическа пропаст между младите мъже и жени навсякъде по света.
Алис Евънс, един от водещите изследователи по темата към Станфордския университет, стига дотам да твърди, че днешното поколение Z се развива като две паралелни поколения.
Съгласно данни на Gallup, публикувани от Financial Review, в САЩ жените на възраст между 18 и 30 години сега са с 30 процентни пункта по-либерални от своите съвременници мъже. И тази разлика се е появила през последните шест години след десетилетия на относителна еквивалентност във възгледите.
Също 30 пункта е разликата и в Германия, докато във Великобритания е малко по-ниска – 25 процентни пункта.
Разликата в Полша, където консервативните политики особено ярко засягат правата на жените, например във връзка с правото на аборт, е още по-фрапираща. През 2023 г. близо половината мъже на възраст 18-21 години са заявили подкрепа за радикално дясната партия „Конфедерация“, спрямо едва една шеста от жените в страната.
Аналогични проучвания в страни като Южна Корея, Китай и Тунис показват сходни тенденции, и то отново конкретно при младото поколение.
Трендовете биха могли да се пренебрегнат с лека ръка и с надеждата, че след някоя и друга година това временно социално състояние ще се е размило и преминало като лека обществена настинка, без да прерасне в пандемия. Това обаче ще е лесното решение.
Особено в съвременността, когато съдържанието, на което сме изложени онлайн, все повече се определя от възгледите и интересите, които вече сме формирали.
Иначе казано, ако си „леко“ консервативен или „леко“ ляв, ще си изложен на все повече и повече послания, които валидират, възпроизвеждат и задълбочават тези ти убеждения. С времето хората с различни политически възгледи всъщност преживяват коренно различни онлайн култури, стават част от различни общности. Именно поради това някой друг човек би се учудил изобщо от наличието на моя „балон“, така както аз от неговия.
Да пренебрегнем възгледите на младите би означавало да пренебрегнем собственото си бъдеще.
Последните шест години, в рамките на които – както споменахме по-горе – са периодът на отваряне на ценностната пропаст между младите мъже и жени, поне в САЩ, се разви вълна от промени в световен мащаб. Много от тях дойдоха с движението #MeToo.
#MeToo се превърна в синоним на разкриване на десетилетно пазените под килима мащаби на сексуално насилие и сексуален тормоз, упражняван от публичните личности над по-малко овластени индивиди.
#MeToo представляваше първият публичен опит да се дефинират границите между флирта и комплимента и откровеното насилие. Една модерна проява на международна солидарност – не на национално, а на чисто човешко ниво. Насърчение повече да не се мълчи по теми-табу и те да не бъдат повод за срам за пострадалия. Заявление, че повече „няма да мълчим и няма да търпим“. Предефиниране на женската джендър роля не само в сексуален план, но и на работното място, в дома, в обществото.
Разбира се, че отварянето на този диалог се оказа неудобно. Точно както в „Разказът на прислужницата“, когато Фред Уотърфорд (сборен образ на патриархалното потисничество) заявява на главната героиня Джун, че доброто никога не е добро за всички.
Както и за тези, които макар и сами, никога да не са извършвали някаква активна форма на насилие или потисничество спрямо жена. Които просто харесват удобството на света, който познават. Защото никой не е наранил тях персонално, или поне не по начин, за който да си дават сметка на съзнателно ниво. Нищо че този свят наранява и мъжете с жестоките си, неумолими и понякога садистични културни изисквания към тях.
Посочените теми действително дават повод за отпор. На лично ниво са ме скарвали и разделяли с едни от най-близките ми приятели. Предефинирането на границите означава да промениш своето собствено поведение. Мисленето си. Реториката си.
Не защото е задължително или ще бъдеш „кенсълнат“ и осъден, а защото някой е извадил на повърхността неудобни въпроси. И ти, искаш или не, трябва да помислиш над тях и да си отговориш за себе си, преди да продължиш нататък.
А отговорът може никак да не ти хареса. Да вярваш, че не съществува мизогиния, защото ти не си женомразец, е като да не вярваш в медицината, защото не си лекар. Ако приемеш, че досегашното „добро“ не е било толкова добро, на дневен ред идва да разгледаш собствените си представи за „добро“ поведение. И, да, има риск да не ти хареса отговорът.
Ако отношението по теми като сексуалния тормоз, джендър ролите, равното разпределяне на домашните задължения или равното възнаграждение е разделило мъжете и жените на десни и на леви, то аз отново отказвам да повярвам, че полът им е причина сам по себе си.
Вярвам, че това къде стоим по отношение на консерватизма при повечето от нас се определя до голяма степен от това дали повече печелим или повече губим от статуквото.
Съотнесено към темата с последиците oт #MeToo, би прозвучало доста по-екстремно: как е възможно да си против насилието, ако сам не си потърпевш от него?
Действително обаче потърпевшите от някаква форма на насилие и потисничество, по-лесно стават емпатични към обектите на други, различни от собствените им потисничества, особено ако те самите са получили подкрепа и солидарност в лекуването на травмата си.
И ако мъжете са все по-десни, а жените все по-леви, вярвам, че това няма общо нито с пола им, нито с това че едните са лоши, а другите – добри, или едните глупави, а другите – умни. Само със социалната им роля.
И мястото, на което тя ги поставя по отношение на потисничествата и тормоза.
Вижте още:
