Има един адски дразнещ епизод от „Сексът и градът“, в който Кари, Миранда, Саманта и Шарлът на по брънч обсъждат кой политик биха и кой политик не биха… поканили вкъщи, така да го кажем. „Погледни ни“, казва една от всичките, „просто четири момичета си говорят за политика“ и заедно избухват в бурен смях. Агресираше ме, защото ми идва снизходително стереотипен – нима от всичко, което четири момичета могат да намерят за дискутиране в политиката, изборът ще е точно сексапилът на мъжките ѝ представители? Хайде стига, това не е сериозно.
И така до снощи, когато получавам от приятелка следното текстово съобщение: „Абе, новият министър на културата не е крайно лош визуално“. Вярна на вроденото си близнашко любопитство, решавам да поразгледам и проуча каквото мога за Атанас Атанасов (не едноименния генерал!), който до момента ми е познат само като име. И умирам на място, застреляна съм от упор.
До края на вечерта с още няколко жени успяваме да обменим суперлативи, а тази сутрин откривам социалните мрежи залети от коментари за новия ми celebrity crush*. Женската част от нацията ни явно негласно сме се обединили в една бая широка коалиция. Във Facebook групата за женско плакнене на очи по знаменитости DieHardY/Дай Харди публикация за Атанасов вече се мъдри между постовете за Джейсън Момоа, Том Харди, Том Хидълстън, Бен Барнс, Килиън Мърфи и компания.
Добре, де, ама защо новият министър на културата е такава любов от пръв поглед?
Защото е млад? Много хора са млади. Задето е симпатичен на външен вид? Не чак толкова много, но все пак достатъчно млади хора са симпатични на външен вид. Понеже има секси глас и чаровна усмивка? Не е малко, но не стига.
Няма как да коментираме що за човек е 31-годишният Атанасов, но от публичния образ, който виждаме, всъщност може да се извади един прекрасен поведенчески модел за съвременен мъж. Такъв, с когото бихме се радвали да изпратим на среща сестра си, дъщеря си, най-добрата си приятелка, ама преимуществено себе си. Дай, Боже, всекиму, дето се казва, но дай най-вече на мен. Защото поне това, което демонстрира в общественото пространство е меко казано обещаващо. А то е именно следното:
“Аз съм Наско и моята душа гори за сцената.”
Така започваше неговото предизборно видео. Любовта към сцената казва две неща. Първо, че насреща стои някой, който се чувства добре в собствената си кожа. И второ, че отидеш ли с такъв мъж на театър, изложба или концерт, после има шанс да не ти се наложи да чуеш реплики като „и каква ѝ беше сега идеята на тая постановка“ или „то хубаво, ама аз не разбирам каква е разликата дали ще го гледаш концерта тук или у вас по телевизията“. Да излизаш с някоя арт душа обещава по-интересно прекарани уикенди от шопинг в мола, ежеседмично пране на килими у майка му, или чипс пред телевизора.
Да не говорим, че по нашите географски ширини мъжете, които не се свенят да кажат думата „душа“ в изречение, при това да са отворени да говорят за своята собствена такава, са за за Червената книга със застрашени, изчезващи и изчезнали биологични видове.
Живял е в три държави, но се е прибрал тук.
Съществува една фина разлика между патриота и патридиота и тя е разлика между човешки вселени, разлика над всички разлики. Докато пишман националистът с татуирани с ликовете на Ботев и Левски тлъсти прасци обикаля факелни шествия против глобализма и, хвърляйки фаса си в пясъчника, където собственото му дете си играе, обяснява какви тъпанари са хората, дето си събират отпадъците разделно, родолюбецът е тихо и скромно момче. Учи, работи, преследва мечтите си, познава и уважава културите на другите, чувства се комфортно в света, не се страхува от промени и смели крачки и знае, че нашата планета е дом на всички ни. И когато има работа за вършене, като му дойде времето, се завръща „в бащината къща, когато вечерта смирено гасне“. И няма да се затрудни да ми каже от кого е цитатът.
Възстановил е читалището в родното си село.
Доброволчеството е секси и точка. Секси е и да имаш характера да стоиш с постоянство зад социалните си идеи. Секси е да ти пука.
За да спаси сцената на читалището в обезлюдяващото се село Татарево, Атанасов успява да събере 30 доброволци от България и САЩ, да набере 15 000 долара и вече години наред да организира там културни събития. Във филма за проекта на име „Отключи сцената“ можем да го видим с челник да се занимава с ремонтни дейности по читалището. Понеже „учи, маме, за да не работиш“ също е стар и спукан стереотип, издаващ архаични модели на тема какво не ни е наред, а всъщност може да бъде.
Атанасов разказва, че е мечтаел приживе дядо му да види читалището в завършен вид. Ето още нещо секси – да ти пука за семейството ти по човечен, отговорен и проактивен начин, който не е просто да хокаш жена си на кого трябва да е кръстен първородният ви син.
Изглежда усмихнат, земен и мил.
Дреболия, ще кажете. Само дето ако дреболиите не са в ред у някого, какво остава за сериозните и големи неща. „Харесвам лошите момчета“, освен двайсетинагодишна песен на Мишо Шамара и сводника Ванко 1, е също и печално невярно клише.
„Аз съм Наско“ е добро начало за някой, който не държи да е винаги облечен в колкото скъпарска, толкова и скучна маркова сива риза и 24/7 да изглежда сякаш героят на Крисчън Бейл в „Американски психар“ бърза за метрото към бизнес парка.
„Усмихнат, земен и мил“ е и добро начало за някой, който няма да те закара с Q7-ица на среща в рууфтоп бар, където да се държи като задник със сервитьорите, или, както той ги нарича, „обслужващия персонал“.
Допълвал е бюджета си с работа като пицар.
Вместо като нормален човек да се надява да избие от спортни залози, да звънне за джобни на техните, да тегли един бърз кредит за новия Playstation, или просто да си вярва, че неквалифицираният труд на него му е под достойнството. Приятно е да знаеш, че някой мъж не е дребнав сноб и че не се срамува и страхува да върши физическа работа, когато се налага.
Играл е тенис (с Григор Димитров) като ученик.
Като никога не Гришо е важната част в изречението. Можем да си говорим много за здравните, етичните, възпитателните, психическите и философските ползи от спорта. А можем и само да кажем, че активно живеещият човек е човек, който умее да се грижи за себе си, да проявява усилия и постоянство, да се учи на смиреност. Винаги е приятно да видиш някого, за когото спортът представлява удоволствие и житейска философия, а не просто метод да придобиеш „ей такива ръки, чуек“ като украшение към биреното коремче.
„Няма да успеем без най-верните, най-лудите. Няма да успеем без приятелите, братята и сестрите ни, без мама и тате, без баба и дядо. Няма да успеем без вас.“
Логично е фраза в подобен смисъл да краси предизборно видео, естествено. Звучи пазарно в своята сантименталност, факт. И все пак е хубаво да я чуеш. Днес, когато си умираме да се делим по всички параграфи, на ваксинирани и неваксинирани, на консерви и джендъри, на соросоиди и копейки, на София и провинция, на граждани и селяни, на жълтопаветни либерали и Ганьовци, е приятно някой да говори за чувството за общност и единство между хората, вместо за разделителни линии. Дори и само за да те подсети, че го има.
Та ето по тези и други причини, които вероятно пропускам, новият министър на културата е истинска фантазия. Не за това какво бихме му сторили на загасени лампи. По-скоро фантазия за един свят – по-хубав, по-човечен, по-искрен и дружелюбен свят, където моделите ни за готини мъже са ето точно такива.
*celebrity crush: накратко казано, известен човек, по когото си падаме.
Вижте още:
7 зелени флага, че той е твоят човек
