Защо полудяват учителите? – I част

| от Явор Генов* |

– Добро утро, ученици! – влизам усмихнат в класната стая. Чета по устните на няколко души, че и те ме поздравяват, но не ги чувам. Вместо това – смесен шум с превес на:
– Контролните, контролните, оценките, кога, кога, кога ще ги върнете!?!?

При мен пристига Симеон и ухилен до ушите ме пита:
– Аз колко имам!? – явно очаква някакво специално отношение.
– Добро утро и на теб, Симеоне! – казвам кротко аз.
– Добро утро, колко имам!? – пита отново настойчиво той.
– Седни си. След малко ще разбереш!

Обръщам се отново към тях с призив да запазят тишина и след като се укротяват за кратко заявявам:
– Оценките ще научите в четвъртък. Разбирате, че няма как за един ден да проверя контролните на 4 класа!
Използвам момента на тишина и възмущение и обявявам заглавието на новия раздел:
– Продължаваме с новия раздел, отворете учебника на страница 67 и запишете заглавието…

Йордан вдига ръка.
– Кажи, Йордане?
– Какво стана с контролните господине?! – пита видимо озадачен той, след като явно не е успял да мине последното ниво на играта.
– Йордане, остави си телефона на шкафа и си отвори ушите. В четвъртък ще ги дам, в четвъртък!!!
– Ама защо ми викате!? – още по учудено пита Йордан.
– Защото току що го казах! – видимо раздразнен отговарям.
– Ааа, не съм ви чул…

– Та, отворете си учебника на страница 67 и запишете заглавието на раздела – България от Освобождението до Втората све…
– На коя страница! – видимо „заинтересувана” пита Десислава.
– 67!!! – отговарям.
– До Втората световна война. – и завършвам заглавието.
– От Освобождението…? – Йордан
– Ще го повторя ей сега!

А той вдига палец одобрително. Повтарям заглавието и започвам урока си, най-сетне.
– Йоана, записа ли заглавието? – очаквам положителен отговор.
– Нямам химикал, господине! – отговаря тя, сякаш най-близкия химикал в света плува някъде между Антарктида и Африка.
– И няма да пишеш?
– Ами, нямам химикал. Може ли да ми услужите Вие?
– А, не можеш ли да поискаш от някой твой съученик? – още по-учудено продължавам този така смислен и задълбочен разговор.
– Ами… аз ги губя и те не ми дават…

Решихме този свръх проблем, записахме заглавието на урока и даже започнахме да работим… вярно бяха минали 25 минути, но така е… Първи час в 7 клас е така.
– Отваряте на страница 69 и четете…
– ХахахахахахХАХААХ, 69, ХАХАХАХА!!! – избухват в яростен смях.
Правя се на луд, защото в тая ситуация всеки учител знае, че няма правилен ход. Ако се скараш: „господине вие какво си помислихте!?”. Затова просто не обръщаш внимание.

– Отваряте на 69 страница и четете документ втори. Граждански и политически права в Княжество България. Искам да откриете всички политически права! – успявам да издекламирам всичко.
– Разбрахте ли?
– Коя страница? А какви права? – колективни въпроси.
Обяснявам още веднъж условието на задачата.
– Имате 2-3 минути.
– Еееее!!!
– Шшшшт!
Разменяме си междуметия.

Обикалям между чиновете и да, естествено. Ива стои сама с тетрадката си и аха да посегне към телефона си…
– Къде ти е учебника!?
– Вкъщи! – с изражение, което показва, че тази една фраза решава всички проблеми.
– И ти не помоли никого да ти услужи?
– Те не ми дават…
Митко вдига ръка през това време.
– Митко, готов ли си?
– Не! Може ли до тоалетната? – с най-жалния поглед.
– Отивай… – мърморя през зъби.
– Готови ли сте?! – след като осъзнавам, че са минали не 2, а 5 минути, докато откривам учебник за Ива и прочее.
Колективен отговор:
– НЕЕЕ!
Даниел вдига ръка.
– Слушам, Даниеле. Кои политически права откри в документа? – доволен съм, че някой най-после свърши нещо в тоя час.
– Може ли да ида до тоалетната след Митко!?
– Написа ли задачата? – пазаря се аз.
– Остава ми още малко! – очевидно ме лъже.
– Не може! – САЩ не преговаря с терористи.
– Ама Митко го пуснахте, пък и той не я написал! – невинното запитване за ходене до тоалетна се превръща в Нюрнбергския процес.
– Няма да идеш и това е! Спрете да ми губите времето.
Даниел вече е сърдит. И както би казал някой експерт – той е демотивиран.

Изпадам в хитлеров монолог за дисциплината, за работата в часа и редовните заплахи, че ще се обадя на родители, на класния, на директора, министъра и арменския поп, от които се стряскат само гълъбите на перваза.

В същото време виждам, че Александра на първия чин най-безцеремонно си говори с Николета зад нея и решавам, че е време за предупредителния ми изстрел:
– Александра, какво е национална общност? – тихичко задавам 1 от 3 въпроса с идеята, че изпитването ще отнеме точно 90 секунди.
– Ама, ама господине… не говоря само аз! – отново започва Нюрнбергския процес.
– Не ме интересува – отхвърлям възражението.
– Ама, аз съм изпитана – втори опит за възражение.
– Няма значение.
– Ама тъкмо ми изтече наказанието! – насълзява се тя.
– Не ме интересува, Александра. Слушам отговора на въпроса. Ако не знаеш, продължавам със следващия. – външно оставам студен като камък, външно.
– Може ли да повторите.
Повтарям въпроса, следват още два – в гробната тишина на стаята се чува само как отбелязвам двойка на Александра в електронния дневник.

– Само да сте гъкнали до края на часа! Вадите по един бял лист! Ясен ли съм?! – отправям последното си предупреждение и очаквам да успея да си довърша урока.
В този момент звънецът бие. Добре, че отмениха разпределенията, че сега трябваше да преструктурирам. Събирам си нещата, докато всички се изстрелват към лавката.
– Довиждане и хубав ден! – пожелавам аз, а вътрешно стена: „Господи, това беше само първи час!”

Към: Защо полудяват учителите? – II част

*Явор Генов е роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история и работи като учител в гр. Горна Оряховица. В момента живее във Велико Търново, където продължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята, свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.

Текстът е предоставен на mamamia.bg от aвтора и е част от неговия блог Brasnach.wordpress.com