Една моя много добра приятелка обичаше да казва, че всички мъже сякаш един ги е правил. Години наред в малката ни женска компания си повтаряме думите ѝ през смях (и с лека горчивина).
Когато за първи път тя сложи всички под общ знаменател и просто ги зачеркна, бяхме още студентки.
Сезоните се сменяха в каданс, сърцата ни тежаха от болка или преливаха от радост, посрещахме празниците често със сълзи на очите – кога от щастие, кога от мъка. Всяка от нас мина през най-различни изпитания, трудности и сполуки, за да стигнем до момента, когато почти 10 години по-късно пак си говорим „по женски“ и вече с твърдост заявяваме, че „да, всички един ги е правил“.
Наясно съм, че звучи доста самонадеяно това изказване, а и някой злобничко може да подхвърли „да не сте ги тествали всички, че да можете да кажете“, но когато в 9 от 10 случая се прави един експеримент и получаваш същите резултати, то значи имаш почти пълна успеваемост.
По какво толкова си приличат всички мъже? Може би най-много по това какво ние жените очакваме от тях… Очакваме да ни очароват на рождените и именните ни дни, да помнят важните дати във връзката ни (кога сме се запознали, например), на Св. Валентин и на 8 март да не ни казват „то любовта и признателността трябва да са всеки ден, а не веднъж в годината“ или ако е така, то изненадващите букети без повод къде са?
Да не забравят да ни се обаждат, когато са обещали, да се сещат да си връщат капака на проклетата тоалетна чиния на мястото, както и да не си оставят мръсните чинии в мивката без поне да ги изплакнат от храната.
Но това са дребни битовизми, които съвсем спокойно могат да се подминат с махване на ръка, ако останалите по-важни неща са наред. А именно никога да не чуваш „тя ми е само приятелка, какво толкова!?“, „не си ти, в мен е вината“, „не исках да става така“ и култовото „ти си страхотен човек, НО“ и след това „но“ адът се отваря, за да те погълне.
Разбира се, тези реплики имат най-различни нюанси, могат да се кажат по стотици начини, с различен тон, но неминуемо карат сърцето да се смрази. Защото една жена винаги усеща, когато нещо не е наред и краят е близо.
Може би по това най-много си приличат мъжете, които сме срещали (за да не обобщавам с всички останали по широкия свят) – че всички са си тръгнали поради една или друга причина, за да оставят след себе си куп спомени, притихнали чувства и увереността ни, че „следващия път ще е различно“.
Знаете ли кое е най-интересното? Приятелката ми, която първа каза тези крилата фраза, в момента е щастлива съпруга на точно един от тези мъже, които бяха уж под общ знаменател и вече дори майка на детето му. А той с всяка една изминала година бавно и полека, но твърдо и упорито, ѝ доказва, че не е сбъркала, като му е казала „Да“ и че дори понякога да я ядосва с типичните си „мъжки“ неща, ще е винаги до нея и тя може да разчита на подкрепата и любовта му.
А аз си мисля, че след като един и същи експеримент дава еднакви резултати, то значи трябва да се смени метода. Защото ако всеки път получаваш грешен отговор на една задача, значи не си разбрал условието ѝ.
За нас, жените, може да се каже същото – че всички сме дело на един. И този един е бил така добър, че да ни дари с невероятната способност да се влюбваме все така силно, безпаметно и щастливо, без значение колко пъти сме били разочаровани и колко време ни е отнело да излекуваме сърцето си. Така светът се върти – не около мен, не около теб, не около себе си дори, а около оста на любовта, за да я върне отново в живота ни.
