Всичката наша романтика: За любовта от 90-те, която умее и да оцелява

| от Диана Юсколова |

„Сега всичко ще се промени!“ Това беше първото нещо, което ми каза майка ми, след като приключи церемонията по подписване, публично целуване и снимане с роднини, която наричаме понякога „сватба“. Със съпруга ми подписахме в един студен януарски петък по обяд, след като пета година живеехме заедно, без да се караме. Това се случи в края на миналия век, в онези мътни години, в които семействата или се сплотяваха много силно заради обстоятелствата, или не оцеляваха. При нас, за безкрайна тъга на майка ми, се случи първото.

Не знам защо, но за това, че „ей сега всичко ще се промени“ и ще започнем да се караме, ме предупреждаваха всички – съседки, приятелки и колежки сякаш се чувстваха длъжни да ми кажат, че предстои нещо ново, различно и задължително пълно със скандали и разправии. Имах една съседка, която всяка сутрин, когато ме видеше, ме питаше „Е, как е? Още ли не се карате?“.

В някакъв момент се чувствах доста неудобно да казвам – ами не, не се караме.

Особено, след като тя се разведе със съпруга си с дълъг, шумен и публичен процес, за който в квартала се носеха легенди.

Всъщност, не може да се твърди, че и у нас всичко е било съвсем гладко, спорехме помежду си, със свекърва ми, с която живеехме, с майка ми, която идваше на гости често… Нормалните домашни свади на младо семейство, което живее в едно домакинство с възрастен човек. Но в същото време, помежду ни всичко си остана такова, каквото е било винаги – честно, романтично и основано на взаимна подкрепа и разбиране. В края на краищата, ние винаги сме били първо приятели, и чак след това всичко останало. Всички предупреждения, че „ей сега“ нещо между нас ще се промени, си останаха само приказки.

Вижте още: 4-те етапа на всяка връзка. В кой сте вие?

Всъщност, не виждам какво би могло да се промени – ние водехме един доста труден живот, напълно подчинен на ежедневието, ходенето на работа и съчиняване на оцеляването. В същото време, родителите ни започнаха да боледуват и трябваше да отделяме време и внимание и за тях. Станахме родители и детето погълна и малкото, което бяхме оставили за себе си. Отдавам една част от заслугата за запазването на отношенията ни на това, че ние никога не сме гледали много сериозно на брака. Той никога не е бил някаква сериозна цел или причина да направим или не нещо. С подпис или не, решението да сме заедно в този живот вече беше взето и формалностите никога не са били определящи в битието ни.

Отдавам нужната част и на факта, че имаме съвсем различни интереси и занимания и всеки прави своето нещо, без да пречи на другия. Третата част остава за факта, че никой от нас не се опитва да промени другия, просто сме такива, каквито сме – аз съм лоша, взискателна перфекционалистка, склонна към депресии, той е инертен, винаги весел, емпатичен, състрадателен и самоотвержен. Такива бяхме и когато решихме да живеем заедно, такива си останахме и днес. Това може би не е много добре, но е факт.

Първото, което наистина се промени в навиците ни, беше това, че се отказахме от пътуването по планини, което беше любимо занимание и на двама ни – вече нямахме нито време, нито средства за хоби като туризъм и пещери, и то ни липсва и до ден днешен. Все още понякога си пожелаваме да попътуваме, да нощуваме под звездите, да си изгубим времето в бродене из гората, да слезем в непозната пещера, да се изкачим до някой връх… Всичко това обаче изисква и съответна физическа кондиция, каквато за съжаление вече нямаме.

Спомням си колко се чудеше свекърва ми на навика ни да сядаме на балкона докато вали, за да усетим неповторимия аромат на дъжда. На навика да се викаме един-друг за обак, залез, луна, сврака, катерица… За нея това може би беше излишна романтика. За нас все още е необходимост – няма да е честно само аз да видя чудо, и да не го споделя…

Чудя се, какво е романтично и какво – обикновен жест на внимание към другия, и ми е трудно да поставя някаква граница. Подаването на ръка при слизане от трамвая, отварянето на врата на непознато място, носенето на торба с пазар, шоколад или цвете без повод – това са ежедневни неща, които правим не защото сме безкрайно романтични. Романтиката е сложна материя и, опасявам се, наистина си е отишла от живота ни, но не защото сме женени отдавна, а защото се е превърнала в рутина.

Вижте още: Могат ли да оцелеят връзките от разстояние и защо отговорът е „Не!“

Спомням си единствения път, когато се разделихме за три месеца, защото той трябваше да пътува в чужбина, а аз – да остана с детето. Беше един много, много труден период, и всеки ден благодарях на Skype, че съществува. Съпругът ми се върна точно на 14 февруари, с полет от Атина. На летището беше навалица – хора се прегръщаха, багажи се тътреха, чанти се издирваха…

Обикновената суматоха. В цялото човешко множество изведнъж видях моето момче – стоеше на едно място, с изкуствена роза и двойка бели плюшени мечета в ръце. Изненадах се, защото той не е почитател на празника и такъв жест не е много „в негов стил“. Той обаче ми връчи розата с извинение, че на атинското летище нямало истински. После обърна куфара си и сложи върху него мечетата. „Гледай сега!“, каза и ги раздалечи. Мечетата се втурнаха едно към друго, достигнаха се, прегърнаха се и с електронен глас казаха „I love you!“.

Бях смаяна и очарована, разсмях се. И така клечахме насред летището около куфара, дърпахме мечетата, за да се разделят и пак да се втурнат едно към друго, за да кажат накрая прегърнати сладкото „I love you!“, хората ни заобикаляха, някои дори мърмореха, но на нас изобщо не ни пукаше – бяхме толкова щастливи… Та, това е всичката наша романтика.

Вижте още: 

Остарявай, любов, моля ти се, остарявай!