За разлика от тълпата хулигани, вилняла пред Народен театър „Иван Вазов“ снощи под претекст на патриотичен протест, съм гледала постановката „Хъшове“ на Александър Морфов в същия този театър седем пъти, всеки път с различни близки. Благодарение на нея разбрах смисъла на произведението „Немили-недраги“ – история за несъвършени млади мъже, събрани от идеала и случайността, с все глупостите и грешките си. Мъже, които понякога лъжат, друг път крадат, трети път се напиват, четвърти се бият геройски, но в кръчмата. Тези несъвършени млади мъже ми харесаха, защото бяха хора, а не паметници и портрети, и не се очакваше от мен да им се кланям и да благоговея пред тях безкритично.
Би ми се искало да кажа, че така нареченият патриот би харесал „Оръжията и човекът“, ако контекстът ѝ се отнасяше до коя да е друга нация, освен може би руската. Дори и това няма да е вярно обаче.
Ако контекстът ѝ се отнасяше до коя да е друга нация, така нареченият патриот щеше евентуално да се зарадва, че някой е казал нещо предполагаемо лошо за жабарите, краварите или резняците, но нямаше нито да гледа постановката, нито да прочете пиесата. Той и сега не е. Но ако му е интересно, може да провери в Google каква е разликата между пиеса и постановка (знам, че не му е).
За момента знам със сигурност да сме чели „Оръжията и човекът“ аз и Джон Малкович. Джон Малкович явно я е харесал, аз – не толкова, макар и да съм изключителен почитател на антивоенното изкуство. Всъщност военно изкуство няма, съществува само антивоенно. За военното изкуство има друг термин, то се нарича пропаганда и води до резултати като снощните – безредици, тълпа и физическа саморазправа с хора, тръгнали на театър, при това осъществени с учтивото мълчаливо съдействие на полицията.
Единственият ми любим момент в „Оръжията и човекът“ се състои в една реплика на относителния протагонист в пиесата. Той казва – перифразирам – че войната не е каквото си представят хората, които не са я виждали. Че на първа линия са не героите, а наивниците, а по-узрелите във военни действия хора се научават как да си ценят и пазят живота.
Изглежда Бърнард Шоу да е имал нещо такова предвид с текста си. Твърди се, а и е видимо от текста, че идеята на пиесата е да развенчае романтичната героика на войната, дори не самата война като такава, а безкритично славния епос около нея, токсичния наратив за вечна гордост.
Избора си на конкретно историческо събитие авторът е обосновавал с желание да се спре на нещо достатъчно съвременно (пиесата е от 1894 г.), но и достатъчно далечно от собствения му национален контекст.
Далечината от контекста обаче действително личи в сюжета, и то не под формата на здравословна емоционална дистанция, а под формата на покровителстващо непознаване, съчетано с имплицитна претенция за запознатост.
Шоу е щял да постъпи по-добре и по-убедително, ако се спре на локален или фиктивен конфликт, по същия начин, по който човек може да направи саркастичен коментар по отношение на собственото си семейство, но е за предпочитане колегата му да не го прави.
Но дотук за пиесата в микромащаба на сцената, защото снощи тя окончателно го надхвърли и се превърна в динамичен обществен пърформанс с участието на далеч по-комплексни актьори от театралните – обществени фракции, политици, полиция, съюзи, известни личности. (Не изключвам възможността Джон Малкович да е подозирал възможния ефект от избора си на текст, както и на дата за премиерата впрочем).
Ако искаха да протестират срещу гаври с българската история, така наречените патриоти щяха да протестират срещу сериала „Войната на буквите“ или срещу филмите на Максим Генчев. И щяха да протестират по начина, по който се протестира срещу културни форми – с бойкот, с критика, със създаване на творческа алтернатива като отговор.
Историческият прочит ги устройва във всеки един случай, в който той е героичен, независимо дали е истинен – може да се вярва във Ванга, в Боян Мага, в скелети на русалки, в хобитски жилища и във „Време разделно“ като исторически източник, докато обслужват наратива за най-древна, най-велика или най-славна цивилизация.
Войната е хубава за наратива, защото е героична.
Има два типа война – война, в която се прославяме като велики победители, и война, в която се прославяме като драматични мъченици. Това не е българска черта, нищо че Бърнард Шоу в случая я е приписал на българите. Това е черта, интернационална като войната, и също толкова интернационално е всеки народ да презира другите народи, когато правят абсолютно същото.
Прекалено много хора са загинали и загиват от това мислене, че да толерирам продължаването му. Ако зависеше от мен, по света не би имало нито един военен монумент. Когато хора умират във война, страдам не защото са българи или не, а защото са несправедливо, ненавременно, често жестоко и винаги безвъзвратно мъртви.
Снощната ексцесия не ме изненадва. Вече съм ходила на културно събитие с полицейски кордон, когато Михаил Вучков откри изложбата си „Другите българки“. Вече са спирани филми като „Близо“ или като „Любен“ от поръчкови гневни тълпи.
Вече се е протестирало войнствено срещу ненасилието, когато е ставало дума за домашното такова.
Вече са нападани хора на изкуството или напълно безизвестни такива, защото мислят, изглеждат или съществуват различно от така наречените патриоти.
Атакуван е и самият Народен театър, години наред, чрез агресивното и нахално хоро отпред, което никога не е било там с цел приобщаване към фолклора, а конкретно с цел да се наложи на хората вътре в театъра – дейци и посетители – какво ще слушат, на какво ще се радват, какво ще мислят, и в крайна сметка чий глас ще гърми повече в ухото на обществото.
Така наречените патриоти се опитват да елиминират всеки наратив, различен от собствения си, за момента на ментално ниво, все повече на физическо. Тъй като това е практически невъзможно, защото „ръкописите не горят“, те ще се опитат да елиминират носителите му. Това е правено и пак ще се прави. Ще има хора, които да го определят като морално и оправдано. Защото уж защитава българщината, а в името на българщината всичко е позволено, всичко е героично, всичко е свято.
Независимо дали „помниш Ньой“ както пише на бицепса ти и на стената пред входа, и какво знаеш за Васил Левски, освен дето е казал „Народе???“, предимно на такива като тебе. И дали си наясно, че „Оръжията и човекът“ вече двукратно е поставяна у нас, но тогава не е имало активно мероприятие.
Ако някой има колебания за себе си какво да мисли за случилото се пред Народния театър, следва да си зададе един въпрос – какво щеше да мисли, ако хората, биещи съгражданите си, задето отиват на непатриотичен театър, бяха сърби или турци.
Обратният подход винаги ражда време разделно. Разделните времена раждат война. А войната никога не е повод за гордост. Тя олицетворява провала на човечеството.
Снимка: Джон Малкович по време на филмовия фествал Off Camera в Краков, Полша, 28 април, 2023 г. / Jakub Porzycki/NurPhoto via Getty Image
Вижте още:
