Защо не искаме да си говорим за любов в България и защо другите винаги ни пречат? Българското общество е изплетено от парадокси – то е много по- толерантно от очакваното и в същото време много затворено и капсулирано. В България хем има място за всички, хем не всички са точно добре дошли. А за любов не си говорим. Не си говорим за любов към ближния отдавна. Не си говорим дори за любовта в семейството. Не си говорим за пропастта между поколенията на прехода и тези, които трябва да ги наследим. Дори за романтичната любов не си говорим, защото е твърде сладникава, а и отнема време. По- лесно е по бързата процедура и без много думи.
Продукцията е испанско-българска. Световната премиера на филма е на 08 юни в Гуадалахара, Мексико. Вече е показван на фестивали в Чили, Испания, Словения, дори и на Международния филмов фестивал в Бургас. Кога обаче широката българска публика ще има достъп до филма още не е ясно. Защо? Защото „Любен“ засяга едни дълбоко проблемни теми в нашето общество. Теми, за които масово се мълчи.
„Любен“ всъщност е едно любовно писмо към България, от човек, който е имигрирал и постоянно се разкъсва между родината си и новия си дом. Филм за това какво да обичаш в малък български град; за това какво е да си гей на едно такова място. Още повече, „Любен“ разглежда въпросите за това какво е да си от малцинствата в България, какво е да си отраснал в дом и какъв шанс имаш после за приобщаване в обществото. Един филм за всичко прилежно заметено под килима – за емиграцията, за злоупотребите с българските и европейските социални помощи, за корупцията на ниските и на високите етажи. Всъщност това е първият пълнометражен български филм на ЛГБТИ+ тематика.
Божидар Асенов и Венци Костов
В същото време „Любен“ е рядко красиво и професионално направен филм. Филм с неподправена естетика, усет към детайла и към неуловимото. В главните роли си партнират Димитър Николов, познат на българската публика от ролите си в театъра и киното, като в момента по кината е филмът „Изкуството да падаш“, и Божидар Асенов, който по професия е фризьор и за първи път се изявява като актьор. Двамата пресъздават нещо рядко виждано по българските екрани – двама млади мъже, от различни етнически и социални прослойки, които завързват помежду си силно приятелство, постепенно прераснало в любов. От онази чистата любов, която те хваща неподготвен и те стиска за гърлото до края на дните ти със своята невъзможност.
Надяваме се това скоро да се промени, защото българката публика има нужда от такова кино – кино, което поставя на дневен ред отдавна наболели проблеми, за които сме готови.
Доказателство, за което е и че филмът спечели наградата на публиката в Бургас. Може би е време да си поговорим открито.
Често си говорим, че в нашето общество няма хомофобия, че сме толерантни и приемащи. Може би е така, може би няма хомофобия. Няма обаче и гей двойки по улицата. Има страх. Много страх и от двете страни. Едните, които пазят традиционните си ценности и другите, които пазят живота си.
България, където през 2023г., симпатизанти на определена политическа партия блокираха прожекцията на филма „Близо“ в столицата, само защото е част от програмата на София прайд. Филм, спечелил Голямата награда на фестивала в Кан, който в нито един момент дори не пресъздава романтична или сексуална връзка между главните герои.
Питам се, на кого пречи? На кого пречи хората да се обичат и на кого пречи качественото кино? Киното, което като най-силното визуално изкуство, е призовано да предизвиква чувства, емоции и най-вече въпроси у зрителите. Никой не е длъжен да се съгласява с идеите, които да му представени или предложени. Това обаче не значи, че изкуството трябва да бъде така жестоко цензурирано, понеже е накарало някого да се чувства некомфортно. Ролята на изкуството е именно да ви накара да се почувствате некомфортно, защото иначе всички заедно пътуваме към коловоза на единомислието, в който светлото бъдеще е отдавна забравена химера от миналото.
Вижте още: Ако сте възмутени, значи е изкуство
Или по-скоро не искаме да приемем, че любовта има много лица. България, където през 2023г. за 16-а поредна година се проведе София Прайд. Същата България, където за пета поредна година се проведе „Поход за Семейството“, провокирано от така опасната Истанбулска конвенция. Истанбулската конвенция, която има за цел да въведе мерки срещу домашното насилие.
Нещо крайно неприемливо в страна, където само за първите четири месеца от годината, 11 жени са загубили живота си като жертви на домашно насилие.
Вижте още: Всяка трета жена в България е била жертва на насилие
Страна, където близо 40% от жените между 18 и 29 годишна възраст са били насилвани физически или сексуално от свой партньор.
И понеже не е достатъчно да има събитие и анти-събитие от 2022г. има и „Шествие за семейството“. България, където приемането на промени в Закона за защита от домашно насилие (бел. ред – 21.07.2023г.), е празник, защото отнема над година парламентарни усилия…
Кога ще живеем в нормална държава? Където правата не са химера и ежедневието ни не е тема табу. Където полът и сексуалната ти ориентация не са повод да си жертва на насилие. Където етническата ти принадлежност не е повод да си жертва на дискриминация и обект на омраза.
Тези въпроси разглежда и „Любен“. Разглежда ги през призмата на един личен катарзис, защото не можем да избягаме от самите себе си. Може би обаче сме готови да се погледнем в огледалото и да си отговорим – Защо не искаме да си говорим за любов и кога спряхме да се обичаме?
Вижте още:
