В тъмнината на последните събития си мисля над тази традиционна формулировка на разследващите органи и медиите. Броени дни след Международния ден за елиминиране на насилието над жени – 25 ноември – научаваме за смъртта на 28-годишната Фанка от село Пъдарско, майка на две деца, излязла за работа в 5:00 сутринта именно в този ден, за да не се върне никога повече.
Наблюдаващият прокурор по случая, Димитър Молев е категоричен, че става дума за убийство, предава БТА, а задържан и с повдигнати обвинения за деянието е съпругът на жената, който вече е направил самопризнания и с когото тя поне от година се е намирала във фактическа раздяла.
Мотивът за извършеното престъпление? Ревност.
Това посочват пред медиите разследващите органи и, не за първи път, този наратив се мултуплицира в медийната среда по повод една поредна връзка с фатален за жената край. И се чудя докога в контекста на жестоката ирония, че жертвите са нараствали с една повече именно докато традиционните около 1000 души сме опитвали да защитим посланието „нито една повече“ в студа пред Съдебната палата в петък. Не само докога ще се случват такива убийства, а докога ще им намираме оправдание. Понеже докато им намираме оправдание, те все ще се случват.
Какво означава убийство „от ревност“? И защо така поставената трактовка е проблематична?
Ревността не присъства сред квалифициращите или привилегироващи обстоятелства в съответните състави на престъплението убийство в Наказателния кодекс. Те се разглеждат в контекста на субективната страна на престъплението – тоест на неговата психична детерминация, свързана с емоции и намерения. Пред съда те имат роля при определяне на наказанието, а пред обществото – към нашата собствена „субективна страна“, към начина, по който ние се отнасяме към извършването на криминалното деяние и по-специално към дееца.
Убийство „от ревност“ звучи оправдателно. Като „грешка по невнимание“. Като „кражба от глад“, помните ли „Клетниците“? А помните ли „Под игото“ и онази крилата фраза, че „ако има кражба свещена, има и грях праведен“?
Само че ревността не е извинителна грешка, нито жизнена необходимост.
„На медиите искаме да кажем, че вместо за “ревност” е крайно време да започнем да говорим за истинските причини, които се крият зад престъпленията от омраза, основана на пола, а именно патриархалната култура, според която жените трябва да бъдат в подчинена позиция; половите стереотипи за това, че те трябва да си “знаят мястото” в кухнята и да бъдат заети с децата; и романтизираното схващане, че ревността е потвърждение за любов и напълно легитимен повод за убийство. Насилието не е “семеен проблем“, а криза, която засяга цялото ни общество!“, пишат в публикация във Facebook представителите на Българския фонд за жените по повод случилото се и неговото отразяване.
„Докога ще чуваме от медии и представители на институции, че става въпрос за убийство „мотивирано от ревност“?! Трябва незабавно да се спре с такъв тип изказвания, които легитимират и оправдават чувствата на насилника, когато истината е, че всъщност става въпрос за КОНТРОЛ и ЧУВСТВО НА СОБСТВЕНОСТ над телата на жените. Сами по себе си те са вид психологически тормоз, който се толерира като обществена норма в интимните връзки и често може да ескалира до други форми на насилие. Призоваваме всички медии да се самосезират и да сложат край на индиректното оправдаване на най-жестокото насилие с „ревност“, коментира колективът Феминистки мобилизации.
Онези думи, че „в началото бе словото“, с които започва Библията, представляват много повече от впечатляваща метафора и излизат от рамките на религиозното послание, иначе нямаше да ги споменавам тук. Речникът ни, лексиката, която използваме, вербализирането на действия, мотиви и възприятия по определен начин, стоят в основата на представите ни за света, на представите ни за правилно и грешно, на нашите обвинения и оправдания. Те формулират социални конструкти с различни по естеството си конотации в съзнанията ни. Именно такъв конструкт е отношението ни към ревността.
Векове наред литературата, киното, музиката, формиращи масовата популярна култура романтизират ревността като висша форма на любов и страст. Ревността като мотив буди оправдателни усещания спрямо ревнуващия и едно (поне пасивно) усещане за подозрение и съмнение спрямо другата страна. Ревността се отъждествява с любов, докато свободата, личното пространство и личните граници на един човек във връзка – с това, че той има какво да крие. Само виновният има какво да крие – защо иначе няма да е съгласен с това да проверяват телефона му, да се отчита защо, с кого и за колко време е излязъл, да предостави паролите на профилите и имейлите си.
Когато поставяме едно убийство в категорията на престъпление, извършено поради ревност, ние романтизираме мотивите му и същевременно вменяваме вина на жертвата – „да би мирно седяло, не би чудо видяло“. Години наред под такива новини – а те не са малко, нито намаляват – чета едни и същи по смисъла си коментари: че явно е имало нещо, че си „има крушка опашка“, че жертвата е провокирала извършителя, че го е подлудила, че „такива“ това заслужават, че ако авторът на коментара хване партньора си „в крачка“, кой знае и той какво ще направи. Не на последно място, мотивът ревност поражда презумптивна инсинуация, че тази ревност се случва с причина, изхождаща от поведението на ревнувания, а не на ревнуващия, без да съществува каквото и да било обективно доказателство, че дори и това наистина е така. (Не че ако беше така, това дава основание за престъпление.)
Ревността никога не се случва по вина на потърпевшия от нея – тя е индивидуално преживяване, съврзано със самоуважението, травмите и личните комплекси на човека, който я изпитва. Няма общо с това дали изеневеряваш, дали на теб е било изневерявано, дали настоящият ти партньор проявява каквито и да било признаци на „невярност“ към теб. Какво изобщо означава невярност? Хората не принадлежат на никого и не се превръщат в ничия собственост със самия факт на участието си в романтична връзка. Моногамията е избор, който правим всеки ден, сами за себе си. Но не е задължение. Не е задължение и да останеш с някого, след като връзката ви вече е изчерпана, независимо по чия предоминантна отговорност се е случило това.
Дори и при липса на каквото и да било друго обективно престъпление, проявите на ревност са форма на посегателство над личността и свободата на партньора, освен липсата на себеуважение, изразява и липсата на уважение към човека до теб.
Мотивирайки едно престъпление с ревност, ние навлизаме в дискурса на „жертвата, която си го проси“. Също както преживелите изнасилване са в грешка с това, че са се облекли по определен начин, че са се доверили на някого, че са се намирали на някакво място, сами, по тъмно, употребили са алкохол, държали са се дружелюбно, смяли са се, не са били достатъчно предпазливи, не са казали „не“ достатъчно ясно, отличавали са се, не са се отбранявали достатъчно добре физически.
Странно е, че когато говорим за собственост, рядко изпадаме в такива оправдания. Луксозната витрина на един марков бутик не се третира като мотив за обира му. Годишният оборот на една корпорация не се възприема като основание за присвояване на нейния ноу-хау и конфиденциалната ѝ информация. Дори авторитарността на една власт не носи в масовото обществено съзнание причинност за по-агресивното и провокативно протестиране – нали сте забелязали как от протестите винаги се очаква да са по-ниски и от тревата и по-тихи от водата, и същевременно, ако това се случи по този начин, се обвиняват организаторите им за това, че „просто се събират да се разходят по паветата“? Властта и благосъстоянието не бива да се бутат. Те са част от рутината, от стабилността. Човекът не е. При посегателства спрямо него той много повече бива разглеждан като собственост, отколкото собствеността. Той не е слушкал, не е спазвал правилата, не се е поддал на контрол, не си е стоял в рамката – сам се е докарал до това да бъде пребит, изнасилен, измъчван при арест, убит. Докато мислим така, има дълго да се питаме колко време ще трябва да викаме „нито една повече“.
Вижте още:
