Трябва ли да си „златотърсачка“, за да ходиш с „дядо си“?

| от Лора Младенова |

Струва ми се, че времето, в което на двойките със значителна разлика във възрастта се гледаше с нескрито възмущение, отминава. От години вече не съм чувала абсурдни коментари за някого, който се е събрал с „дядо си“, или, още по-страшно – с „баба си.“

От президента на Франция насам, ми се струва, че „табуто“ се радва на по-слаб интерес дори и от страна на най-сензационните медии.

Макар и да остава като предразсъдък в обществото убеждението, че след кризата на средната си възраст, мъжете обръщат поглед все сред по-млади момичета, защото дамите на годините им вече не им се струват толкова атрактивни, а младите жени, от своя страна, предпочитат връстник на баща си само ако връзката е подплатена със солидна финансова аргументация – забелязвам, че все пак това е една от темите в човешките интимни отношения, за която бавно се постига (единственият правилен) негласен консенсус. А именно, че в интимния си живот хората просто трябва да бъдат оставени намира. (Мога само да си помечтая някой ден ЛГБТИ-двойките да могат да твърдят същото във всяка точка на земята).

С всяка следваща година все по-рядко ми се налага да чувам изумително неловки поговорки като „за такава баба, бих убил дядо си“, или „вземи си кака да те отрака“.

И по-важното, с всяка следваща година, за мен самата също става все по-разбираемо какво би могло да привлече човек в някого, с когото го дели десетилетие или дори поколение, без привличането изобщо да се свежда до пари или комплекси.

Колкото по-зрял, непредубеден и необременен с общественото мнение е човек, толкова по-логично е да може да забележи очарованието у друг човек, бил той на 18 или на 60, без неминуемо да го свърже с очакванията, че трябва да свежда симпатиите си единствено в диапазона плюс-минус пет години от неговите собствени.

Да, понякога все още чувам в разговори язвителни коментари за „златотърсачки“ или „мъже с Едипов комплекс“. Това обаче е по-скоро рядкост. Извън този, сам по себе си остарял стереотип, какви биха могли причините човек да предпочете партньор, който е на възрастта на родителите му, на порасналите му деца, или поне на мно-о-о-го по-младия му брат?

Крахът на табуто спрямо собствената зряла възраст

Представата за навлизането в различни периоди от живота вече все по-малко се свързва с представите за грохнал, скучен и погрознял човек, чието единствено предназначение в живота оттук нататък е да приготвя зимнина и мекици и да се кара с вечерните новини.

Напротив, откакто зимнината, домашните закуски и нервите за политика станаха не по-малко атрактивно занимание дори и за поколението Z, красотата и нейното публично утвърждаване спряха да имат възраст.

За радост, изгуби се онова соц клише за мъжа на средна възраст с неговото задължително бирено шкембе и плажната му шапка от вестник, както и нахалното очакване, че с всяка следваща година, косата на една жена трябва да става със сантиметър по-къса, а полата – със сантиметър по-дълга. Всъщност отворихме очите си за факта, че хората могат да бъдат красиви, здрави, енергични, поддържани, щури и пълни с идеи на всяка възраст.

По мое лично мнение, при липса на драстична намеса чрез естетическа хирургия, хората остаряват дори още по-естествено и красиво. Макар и неусетно, дори навлизането в по-зряла възраст на знаменитостите, които ние, днешните пораснали хора, помним като идеали за красота от деца, следва да ни покаже, че, противно на детските ни страхове, с годините човек не става за изхвърляне.

Някак трудно е да обвиниш Брад Пит или Дженифър Анистън в липса на привлекателност. Или, не дай си боже, да наречеш Моника Белучи баба. Или пък Гари старец, макар и да е Old Man.

По същия начин, започваме да гледаме по-обективно и по-адекватно и на собствената си възраст – не като на задължителен край или начало на даден период от живота ни, който трябва да дойде, независимо дали ние самите се чувстваме така.

И както спираш да намираш нещо осъдително в носенето на къса пола на 40 или в татуировките на 50, така спира да е странна и мисълта, че може да предпочетеш някого в по-зряла възраст, или някой съвсем млад да хареса точно теб. Но да, вероятно и аз посвоему съм златотърсачка – намирам, че хора с излъчването на Мик Джагър или Кийт Ричардс са злато. И подозирам, че ще го намирам на всяка моя или тяхна възраст.

Стопяването на менталната разлика

Между дете на година и дете на три години разликата е огромна – и визуално, и поведенчески. Между дете на 10 и тийнейджър на 16 си е направо пропаст. Подозирам, че тийнейджърите на 16 се чувстват най-порасналите, големи, разумни и неразбрани в мъдростта си възрастни от всички хора на планетата, именно в може би най-крехката си и неукрепнала възраст.

Винаги са ми се стрували силно смущаващи връзките между човек в горните класове на гимназия и студент или работещ човек над 20 години. Е, винаги, освен в гимназиалните ми години, когато аз си харесвах някого на 20.

В този период наистина е трудно откриването на допирни точки между съвсем късното дете и съвсем младия възрастен – единия, сърдит на последните си вечерни часове и последната си учителка по математика, а другия – на първия си шеф, първата счупена пералня и първата данъчна декларация.

Когато ти самият се причислиш към порасналите, разликата в темите, терзанията, размислите и вселените между възрастите и поколенията лека полека се размиват. Особено в съвременния препълнен с информация дигитален свят, в който за дни можеш да наваксаш в интереси и познания, искащи години. Особено ако насреща ти стои човек, който може да те вдъхнови да го направиш.

Няма нищо трудно за хора, да речем на 25 и на 45, да намерят стотици неща, за които да си говорят и десетки занимания, с които да се заемат заедно. Порасналият свят, с всички задължения, с които тежи, и с всички забавления, които предлага, е общ за всички пораснали.

Светът на 30-годишните

Стигайки до забавленията е време да кажа нещо, с което не целя, но вероятно ще постигна ефекта да обидя собствените си връстници. Хората на 30 масово сме скучни. Може би тази е най-отегчителната възраст за социални контакти с връстници.

Навлизайки в четвъртото десетилетие от живота си, човек къде по избор, къде по задължение, се удря челно в тежка реалност, пълна с кредити, битки за повишение, спестявания, смяна на памперси, пенсионирани родители, и печално осъзнаване, че очите болят от много взиране в компютър, махмурлукът тежи не само в делнични дни, родителите ни няма да са вечни, децата ни няма да се отгледат сами, болките в кръста идват по-рано от очакваното, и най-лошото, има неща, които в крайна сметка няма да научим, и мечти, които в крайна сметка няма да постигнем.

Хората на 30 масово сме скучни не защото искаме, а защото сме в посттравматичен шок и перманентен стрес от собствените си очаквания към себе си и редките им допирни точки с действителността, и повече от всеки друг сме склонни да си спестим нещо щуро, някое пътуване, някое излизане, някой концерт, някой разход, някое будуване до късно, изобщо нещо безотговорно, от онези безотговорни неща, които иначе осмислят изобщо наличието на отговорности.

Като такова безотговорно нещо съм чувала да причисляват дори и редовния секс.

По-нататък става по-лесно, от чисто субективна точка, защото когато порасне и помъдрее още повече, човек осъзнава, че не е нужно да е най-добрият родител или най-добрият колега, понеже тези са несъществуващи мерки. Също така, че гърбът няма да спре да го боли, поне не и ако не отделя два-три часа седмично за себе си за йога и за айкидо. Че децата и родителите му ще го обичат, но единствено той може да обича себе си по най-градивния себе си начин. И най-вече, че няма да е вечен, и освен повишението и жилищния кредит, на света има и други неща, които не си струват пропускането, и те не са готвенето в петък вечер и чистенето в събота сутрин. Няма да са вечни и приятелите му.

И започва да я кара по-мъдро, и следователно по-леко, по-двадесет-годишно от преди.

Затова няма нищо странно в това хора в двайсетте, четирийсетте, или петдесетте си да си паснат повече помежду си, да са хармонични и да живеят вълнуващо, пълноценно и щастливо, отколкото биха си паснали с по-близките им по-възраст трийсетгодишни.

От чисто егоистична гледна точка. Дори крайно егоистична. Но пък… Наистина никой не може да те обича по начина, по който би се обичал ти самия.

 
 


Повече информация Виж всички