Преди няколко дни беше ден на психичното здраве и аз дълго мислих какво искам да кажа по темата. Тогава не успях да го формулирам и постъпих по начин, за който знам, че е добър и работещ за моето психично здраве – оставих въпроса да отлежи, преспах над него. Винаги помага. Сега знам какво искам да кажа.
На първо място, колкото и важна тема да е психичното здраве, е добре да си даваме сметка, че животът в относително мирно, относително свободно и относително икономически стабилно общество, в което да можеш да си позволиш да мислиш дали емоциите ти са валидирани, дали някой не те гаслайтва и дали си пред бърнаут, е привилегия. И по-малко от половината хора по света я имаме. Хубаво е да я оценяваме и да се отнасяме към нея с нужната отговорност.
Извън това, като най-голямо предизвикателство пред психичното здраве на всеки един човек – дори „най-успешните“, дори „най-стабилните“, дори „най-щастливите“ сред нас – усещам онова негласно императивно социално изискване да бъдеш усмихнат и позитивен. Да си на линия. Да си щастлив. Да си научил уроците си. Да възприемаш еднозначно и категорично всичко, което ти се случва. Ще го чуете от мотивационни лектори, ще бъде част от TED толкове, ще се изплъзне от устата на близките ви. Усмихни се. Бъди позитивен. Бъди отзивчив. Вярвай. Приеми всяка ситуация като урок.
Културата на щастие, позитивизъм, общителност и постоянно забавление всъщност може да бъде много токсична. Именно защото пренебрегва аспектите на всичко, което преживяваме и обработваме в живота си и изисква от нас да бъдем холограмни образи на това, което се приема за желано и успешно. Налага едностранно и линейно възприемане на сложните ни емоции. Кара ни да мълчим за тези страни от нас и наши усещания, които ни се струват срамни. Да намираме заместващи механизми. Да се вписваме. Да бъдем фалшиви със себе си и с тези около нас. Само и само за да отговаряме на очаквания.
Има един специфично установен дискурс как да сме симпатични и приемливи. Ако се откланяш твърде много от него, значи се проваляш.
И да отговаряш веднага на мейли. И да си проверяваш регулярно текстовите съобщения. Възприема се за нормално да звъннеш на някого, независимо, че е казал, че не му е приятно да му се звъни без супер важен повод. И да му потърсиш сметка защо не е вдигнал или върнал обаждане веднага. Социалните мрежи дават възможност да се вижда кога човек е бил на линия последно. И да се брои колко бързо отговаря на съобщенията си. Невъзможно е да поддържаш няколко десетки комуникационни канала едновременно и непрекъснато. Обаче се смята за обидно и незаинтересовано да не го правиш. Не е неучтиво да звъннеш на някого три пъти поред, но – кой знае защо – е неучтиво той да не ти вдигне. Истината е, че колкото по-често чуваш „Е, хайде, бе, ти се сети да вдигнеш“ или искане на сметка колко често чатиш, толкова по-рядко ще ти се говори с човека отсреща.
В това само по себе си няма нищо лошо. Стига да искаш да го правиш, коетo не се случва на всеки и със сигурност не се случва всеки ден. Ако имаш собствени традиции, като да изпиеш кафето си на спокойствие на балкона и да чуеш 2-3 песни, или пък да обядваш сам на тихо или с епизод от сериал на устройството си, си странният особняк, който мрази другите. Просто защото имаш нужда от време за себе си и не ти се участва в small talk. Имаш пълното право да не ти се остава за по бира след работа, да не ти се ходи на тиймбилдинг и да имаш желанието просто да отидеш на работа, да си свършиш задълженията и да се прибереш. Ако нямаш късмета да работиш от къщи. Обаче винаги си гледан с подозрение, че си онзи, който не харесва останалите. Всъщност можеш да нямаш нищо против някого, дори да го харесваш, да да го обичаш дори. И пак да не искаш да обядваш с него. А и не е лоша идея да си пазиш емоциите и социалната енергия за близките си хора, а не за офиса.
Започваш нова работа? Нова връзка? Ражда ти се дете? Местиш се в мечтаната къща? В избрания от теб град? Преприемаш ремонта, за който се канеше? Решаваш да запишеш магистратура? Да, и всички тези житейски събития са щастливи и желани. И някой вероятно ти завижда за тях, макар и благородно. Сбъдваш някаква своя мечта. Радваш се, щастлив си… Но не е само това. Не прието да се говори за скръбта, носталгията, объркването, раздразнението, себеотрицанието и понякога празнотата и самотата, които са свързани с най-щастливите ти моменти и решения. За да започнеш нещо ново, си се отказал от нещо старо – от свободата си, от спокойния си живот, от част от времето за себе си. От леснината и комфорта на познатото. Инвестираш време, нерви и емоции. Отваряш място в живота си за промени. Учиш се да се съобразяваш, като се стараеш да запазиш себе си цял и да се допълваш, вместо да се разраждаш. Трансформираш се. Правиш някои крачки, от които няма връщане назад. И е страшно. И е объркващо. И е фрустриращо понякога. Това не значи, че не си щастлив.
Някои дни си ядосан или тъжен. Изпитваш носталгия по други дни. Мълчи ти се. Дразниш се на най-близките си хора за промените, които сам си решил да направиш във връзка с тях. И не можеш да кажеш на никого – все пак ти се случва нещо за завист, не за емпатия. Ако си майка например, трябва да си благодарна за тази благословия – не да признаваш, че има дни, в които си мислиш с копнеж какво би било, ако изобщо не беше създала семейство.
Някои по-рядко, други по-често имаме дни, в които имаме нужда да се завием до брадичката, да си мълчим и да гледаме в тавана. Предпочитаме да имаме не повече от един план за събота, вместо четири. Предпочитаме да си останем у дома с кутия сладолед, вместо да идем на супер готин ресторант. Искрено не ни се прави нещо „супер забавно“. Не ни се избухва, не искаме да сме екстремни, не търсим нови преживявания. Не намираме сили за шумна компания, за поредното ново запознанство, за това да се занимаваме с нещата, които най-много обичаме – като рисуване, активизъм, готвене, спорт. Каквото и да било. Когато си позволяваме тези дни, изглеждаме в депресия. Ако обаче не си ги позволяваме, рискът да си причиним депресия е по-голям. И, не, да обичаш пътувания, не значи, че винаги ти се пътува.
Чувате неща като „аз на твоите години как никога не бях изморен“. Или „на мен как винаги ми се намира енергия и за работа, и за социален живот, и за активен уикенд“. Не е задължително.
Загубата на близък човек е тема, която почти винаги е табу извън офиса на терапевта. Спрямо починалите можем да си позволим да изпитваме единствено тъга и уважение. И след приемлив период от време „да ти мине“.
Никой не ти казва, че след дълго боледуване на твой близък, може да изпиташ облекчение и да мислиш, че така е по-добре дори за него самия. Че е възможно дълго време да не усетиш абсолютно нищо и да чувстваш единствено нужда да се фокусираш във всяка своя малка ежедневна задача, стиснал някаква имагинерна сигурност, в която нищо не се е променило. Че може през ума ти да мине мисъл като „точно сега ли намери“ – сега, когато аз съм толкова щастлив и искам да продължа да бъда; сега, когато ми е толкова трудно и нямам сили за повече; сега, когато ми беше толкова нужен за този важен момент в живота ми; сега, когато трябваше да замина на пътуването, което две години планирам и спестявам за него. Че при изпращането на твоя близък може да не изпитваш благодарност и свързаност към всички други, които са дошли, а просто да нямаш търпение да си заминат, да се махнат, да спрат да говорят и да те оставят намира, на твоите собствени мисли и преживявания. И че ще се мразиш и обвиняваш дълго време напред за всяко от тези чувства.
Че винаги ще се чудиш какво можеше да направиш по-добре и това да не се случи. Че винаги ще си гузен за това как един ден преди 14 години твоят близък те е питал дали искаш да отидете заедно на кино, а на теб не ти е било до това – нищо че той вероятно дори не би се сетил за това. Че няма да го запомниш само с хубавото. Че няма „да ти мине“, просто ще се научиш да живееш с липсата му, но тя винаги ще е там. Че един ден ще се разхождаш спокойно из някой приятен квартал и изведнъж от балкона на един блок ще ти замирише на картофена яхния и това ще те върне в кухнята на починалия, в която никога повече няма да се върнеш. Че ще се строшиш на място, ще искаш да останеш там, да се свиеш в ембрионална поза и да не помръднеш, но ще трябва да се обърнеш и да продължиш ведрия разговор, който водиш, защото не говорим за всичко това.
Не искам да навлизам в темата защо ценни професии като тази на социалния работник са в пъти по-ниско платени от вредни професии като тази на човека, който се занимава с хазартен бизнес. Само ще спомена, че е така, без дори да се извинявам на обидените. Да изкарваш „много пари“ ти носи не само възможност да не се срива целият ти месечен бюджет, когато имаш неочаквано посещение при зъболекаря, но и социален престиж. Продължава да е приемливо и желано да бъдеш добре материално осигурен и заможен. Не са твърде много обаче професиите, които ти дават такава възможност, а още по-малко от тях ти позволяват да придобиеш желания социален статус, без да се налага да правиш регулярни морални компромиси.
Разпространено е да се смята, че в офиса си един, а в личния си живот си съвсем друг човек. Това, разбира се, изобщо не е така и ражда оромен когнитивен дисонанс у хората, които го правят. Когато прекарваш целия си ден да произвеждаш или промотираш вредни храни, тютюневи изделия, алкохол, фаст фешън и други подобни, или изобщо да защитаваш кауза, която не съвпада с твоята, това те разрушава. Ако не те направи отчаян или ядосан, те прави примирен и притъпява емоциите ти, като защитна реакция срещу това да се мразиш непрекъснато.
Няма как да се откъснеш изцяло, когато излезеш от офис сградата си или от последния за деня конферентен разговор. Ако пък успееш да се самоубедиш как професията ти всъщност е много достойна (както работодателят ти цели с всичките ти възможни брандирани фирмени тениски и тиймбилдинги), тогава изпадаш в делюзия.
Не че някой отстрани го иска от теб. Просто моментите, които споделяме за себе си в социалните медии, рядко са тъжните, напрегнатите или обърканите. Даваме вид да сме свръхуспешни, изключително обичани, нон стоп заобиколени от приятели, постоянно ангажирани в интересни и увлекателни дейности. Не качваме, когато цял ден не сме намерили мотивация да срешем косата си. Не споделяме провалите си в службата и моментите, когато не сме могли да се съсредоточим да напишем едно изречение като хората от началото до края. Не споделяме уикендите, в които сме си у нас и правим основно почистване или просто никой не ни е включил в иначе готините си планове. Пропускаме семейните скандали, само годишнините с рози си заслужават вниманието.
Така градим около себе си илюзорен свят. После се вглеждаме в илюзорния свят, който са си изградили другите, и се питаме защо не сме щастливи като тях.
Започват нова работа. Местят се в друга държава. Ражда им се дете. Откриват нова среда. Имат нова връзка. Разбира се, че си щастив за тях, ако виждаш, че това е нещото, което ги прави щастливи и удовлетворени. Разбира се и че ще ги подкрепиш с каквото е нужно. Това обаче по никой начин не променя факта, че положителните им промени оставят празно място в живота ти.
Ти знаеш много добре, че е невъзможно битието ни да бъде една безкрайна пейка в парка, един безкраен протест, едно безкрайно съвместно пътуване с влак, едно вечно поливане на взет изпит… една ситуация, в която сте си само вие с твоите хора и никой друг и нищо друго няма значение. Знаеш и че колкото и да си казвате, че ще се чувате и виждате пак, животът всъщност ще ви отдалечи. Приемаш го, разбираш го, радваш се за тях. И все пак скърбиш за себе си. Чувстваш се самотно, изоставено, малко ядосано, малко празно. Но това е още нещо, за което не се говори.
Окей е да не се чувстваш добре винаги. Дори не означава, че не си щастлив генерално. Не те прави егоист и не те прави ужасен човек. Не е провал. И ти не си провал. Просто си имаш моментите. Ние всички ги имаме. Това не е осъдително. Няма как да знаем колко е масово, защото не си го казваме. Мълчейки, създаваме среда на още по-нереалистични емоции, която е изискваща и спрямо нас, и спрямо другите.
Има дни за Gogol Bordello, но и дни за Radiohead. А даже и дни за абсолютна тишина. И едните не са по-ценни от другите.
Вижте още:
Любов към опасностите: на какво ни учат екстремните спортове
