Токсичната привързаност ражда чудовища

| от Лора Младенова |


В петък вечер ми писа приятел, разстроен колкото съм го виждала рядко. От поредната новина за убийство на жена. „Просто ми е гнусно каква е тая дебелокожа наглост“, каза той. „Не просто да си представи, че животът на жена, с която са си били интимни, ама не им се е получило,
му принадлежи – защото това са всички такива боклуци – а как е планирал цялото убийство, защото такова нещо изисква методично планиране… Взел чужд пистолет, затворил тялото в чужда кола. Колко точно трябва да се мисли за бог, за да събере всичката тая наглост у себе си? На мен ми е тъжно за самата жена – за това, че някакъв мухъл е повярвал, че е толкова голям, че има власт над нея и тя няма избор…“

Днес не искам да говоря за Истанбулска конвенция. Нито за промените в Закона за защита от домашното насилие. Нито за това дали държавата, полицията, законите, съдът или неправителствените организации практически вършат работата, която да оправдава генералното им наличие. Нито за сексуалното образование в училищата. Нито за всички псевдо приятели, които никога нямат да подкрепят социален активизъм, насочен срещу насилието, защото „с протести нищо не се променя“, „всяка истина си има две страни“, и „това не се случва на никого, защото аз не го правя и не се случва на мен“. Нито за мнозинството от народни представители, според които тая тема с насилието не е достатъчно PR-ска, че да се обсъжда – все пак не е някой пилон за гигантски трикольор, боднат някъде с показна фаличност. Нито за малцинството народни представители, които ще се тагнат от протест, ще се огледат за медии и ще се приберат горди по домовете – „виж ме, мамо, и днес бях от добричките“. И за оплешивяващи набори на баща ми и настринчени жени от всяка възраст, които високопарно ще ти обяснят кое как ти се е случило, на тебе, в твоя живот, и с какво точно си го заслужил/а, и ще вярват сами в моралното си превъзходство – за тях също не ми се говори.

Днес искам да говоря за любов, или по-точно за онова токсично поведение, което масово наричаме с тази дума, а то е всичко друго.

Знаете ли, и на мен, като на всеки човек, ми се е случвало да ме зарязват. Да не ми се получи. Да тръгна към някого и никой да не ме очаква по средата. Да си замина първа, защото не виждам причина за оставане. Да се размина с правилен човек поради грешен тайминг. Боли. Понякога тъпо, друг път – на умряло. В тези ситуации разказвам на приятелите си Мариела и Сашо, ако са склонни да ме изтърпят, а те горките, обикновено са склонни. Пийвам една до две бири. Пускам на реплей някоя конкретна песен на Muse, докато започне да се върти по-бързо от земята. Препрочитам „Самотата на простите числа“. Мълча си. Толкова дълго, колкото ми се мълчи. Не излизам с нови хора, преди да се почувствам готова, защото никой извън мен не отговаря за емоционалния ми багаж, нито за емоционалната ми недостъпност. След време (дни, седмици, месеци) разсъждавам дали човекът, с когото не ми се е получило, има място в живота ми под някаква различна форма. Ей така просто, защото е ценен. Със себе си, с всичко, което представлява, с всичко, което съм харесала у него на първо място. По-често има, отколкото няма. И всичко това е мой проблем. Не на човека отсреща.

Не си казвам „щом няма да си с мене, няма да си с никого“. Не му чета чатовете. Не му хаквам профила. Не му предлагам брак пред тълпа хора, та да му е неудобно да откаже. Не се опитвам да го вържа за себе си със серия от непожелани и натрапени жестове. Не му звъня пияна посред нощ. Не търся начини да го засека „случайно“ в кварталния му магазин, любимия му бар или парка, в който си разхожда кучето. Не опитвам да го дразня и накарам да ревнува, като свалям приятелите му. Не му „препикавам“ Facebook стената с коментари, в които не казвам нищо съществено. Не кълна бившата/успоредната/бъдещата му приятелка. Не го убеждавам да си направим дете, та да си закрепим връзката. Не дупча презервативи, та да го закача за себе си за цял живот. Не го „изненадвам романтично“ на работното му място, нито го очаквам пред входа му. Не питам приятелите му дали не може да го вразумят. Не ходя да правя черна магия при ходжа, че да се върне при мене. И не го преследвам със сълзи, с гневни тиради, със сърцераздирателни обвинения, или с думите „ама аз искам и те обичам“.

Мисълта, че хората съществуват извън нас, е трудна за приемане. Още по-трудно – че е факт, а не просто мисъл.

Че не са ни длъжни с нищо – нито да ни обичат, нито дори да ни харесват; нито да бъдат завинаги до нас, нито дори да отговарят на очакванията ни. Непосилно трудно е да се отърсиш от удобната идея, че някой ти е даденост за нещо. Иска години, може би никога не се научаваш напълно.

Ако обичаш някого, го пускаш – да си върви по пътя, да лети, да си тръгне. Не, не защото ако е твоят човек, ще се върне при тебе – това е фаустовска сделка със съдбата. А защото, както пееше Кирил Маричков, „моят път не е твоят“. Нямаш моралното право да диктуваш никому какъв да бъде, нито как да те обича – приемаш го с това, което е, включително с решенията му, които не ти изнасят, или си тръгваш и го оставяш на мира.

Така наречената любов, в която ни възпитават обаче, не изглежда така. 

Това е „любов“, в която децата се правят, за да зарадваме бабите. За „мамина отмяна“, за да продължат рода, за да наследят семейния бизнес, за да ни карат да се гордеем, за да ни гледат на старини, за да правят, както сме казали, докато са „под моя покрив“, а колкото по-дълго, толкова по-добре. Критикуваме външния им вид, изборите им, партньорите им, убежденията им, самото им порастване, факта, че се отделят под „не-моя покрив“, в други градове, в други страни. Възпитаваме ги, че са ни длъжни с всеки аспект от себе си да не ни натъжават и огорчават, а после сме театрално изненадни, ако от тях излязат хора, очакващи от другите същото.

Това е „любов“, в която приятелите ни са длъжни да ни обръщат внимание в петък вечер. Да не откланят поканите ни. Да избират, както избираме ние. Да участват в ритуалите, които са важни за нас, по възможност без да изискват същото насреща.

„Любов“, в която приемаме за романтично да наричаме човека до себе си „моя“ и „мойта“ и да раздаваме съдбовно апокалиптични обещания, завършващи с „докато смъртта ни раздели“. Нормализираме идеи като тази партньорът ти да „не те пуска“ някъде. Личната свобода разбираме като отчужденост. Сърдим се, че някой не реагира по начина, по който ние сме предписали, че трябва да реагира спрямо нас. Четем списания, в които се говори за търсенето на „половинка“, някой, който „да ни прави щастливи“. Бъркаме любовта със собственост и вечна принадлежност, а тя не е нищо повече от това да приемаш нечие щастие тогава, когато то противоречи на твоето собствено. И, при нужда, да изпратиш човека, чието посрещане си копнял най-искрено.

Вместо нея избираме токсична привързаност, родила народни истории за вградени невести и юнаци, що бозаят 25 години. Манията да сме нечии и някой да бъде наш, завинаги, само не и всички да принадлежим на себе си. Нито вместо да очакваме някой да дойде и да остане, за да направи живота ни по-добър, просто да опитваме да го правим по-добър един за друг. Тази форма на привързаност, утвърждавана в попкултура, възпитание и изкуство, също ражда чудовища. Ражда и шедьоври като „ревнува ме, защото ме обича“.

Под маската на човеколюбци и патриоти, изискваме дори от непознатите други как да живеят, за кого да гласуват, кого да харесват, кога да създават българчета за България, какви да бъдат в неприкосновения си личен живот, как да изглеждат успехът им, действията им към общността, тяхното семейство, как да се изразяват.

В онова, което наричаме „любов“, ние сме боговете. А другите са длъжни да ни почитат, да ни се кланят, да не си правят други идоли, да нямат други богове, освен нас.

Всъщност, ако знаехме как да се обичаме, сигурно нямаше да ни е страх от законови промени и от конвенции. А сигурнно нямаше и да имаме нужда от тях.

Вижте още:

„Чак пък всяка трета да е пострадала от насилие…“


Повече информация Виж всички