Смърт на родилка: повече от човешка трагедия

| от Цветелина Вътева |

Не е готино докато си бременна в седмия месец, всички информационни потоци да те заливат с новината за „поредната“ починала родилка и нейните възможни тълкувания. Във фейсбук групата „Ноемврийски бебета 2018“ е пълно с изплашени бременни, които вече се замислят дали не е удачно да си искат секцио по желание или още по-добре: да си раждат вкъщи, където няма зли лекари, които да им скачат по коремите.

И това е разбираемо. На фона на хилядите успешни раждания, които се случват всеки ден, по целия свят, един смъртен случай изглежда като черна кръпка върху иначе уж добре съшитата бяла ленена покривка от събрани моменти, наречени „най-специалните в живота на една жена“.

Както като тръгнем към морето и някой ни засече зловещо, не си казваме: „Ех, нищо, нали почти всички хора, които са тръгнали към Бургас, са стигнали“. По-скоро ни светва, че вчера по новините съобщиха за поредните жертви на пътя – петчленно семейство, изживяло бързия край на живота си върху асфалта на автомагистрала „Тракия“.

Заложено ни е, или така сме възпитани, да приемаме доброто като естествено, а злото – като натрапено ни от външен фактор: агресивен шофьор, некадърен лекар или ако няма кой друг – Бог. Дали действително някой ни е обещавал, че доброто в живота преобладава и че то трябва да възтържествува над злото (според общите човешки морални категории), е друг въпрос. Но днес масово хората вярват, че доброто е редно, а злото – нередно.

Само че ако родителите ни, колективното ни несъзнавано (по Юнг) и приказките, които сме чели, са ни внушили, че е съвсем в реда на нещата да живеем добре, да сме здрави, да имаме пари, за да си позволим да ходим на кино поне веднъж седмично, да имаме разбиращи и щедри работодатели и да раждаме децата си спокойно и безболезнено, то животът сочи съвсем друго. А именно, че доброто се извоюва, а не се заслужава априори.

Раждането в болнични условия, упойките по време на раждане, Цезаровото сечение, добрият изход за родилката и за новороденото: всичко това са продукти на цивилизацията и науката, които години наред са се борили за това майките, които тихо, скришом плачат вечер в леглата си за загубените си бебета и увиват разкъсаните си полови органи с чаршафи, да са по-малко.

А онези, които се снимат с гордия татко и малкото вързопче в ръце, в рокли на цветя и с леко изтерзани, но щастливи усмивки, да са повече.

Когато нещата излязат извън контрол и раждането завърши със смърт, естествено ще се запитаме кой е виновен. И ако има виновен, той трябва да бъде наказан задето е погубил един живот, и задето ни е върнал назад във времето. Било то с вече отричан метод за подпомагане на раждането, с недопустимо грубо отношение или с нещо трето.

Уви, откакто здравната система у нас превърна лекарите в търговци, пациентите по естествен път спряха да бъдат пациенти и се превърнаха в клиенти. И като всички клиенти, станаха изискващи.

„Идвам за направление“, „Дошъл съм за болничен да ми дадеш“, „Аз ще раждам секцио, че не искам да ме боли“, „Аз ще раждам нормално на всяка цена. Ако ще да са тризнаци, седалищно, а аз да съм с гестационен диабет, прееклампсия и 10 диоптър“.

Такива и подобни изказвания срещат всички лекари: при тях идват изискващи пациенти със самочувствието, че имат право на всичко. И ако искат точно в този момент „целият им организъм“ да бъде изследван на ЯМР, защото снощи са имали киселини, а в Google пише, че може да е рак, това трябва да се случи, защото те „си плащат здравни осигуровки“. Ако лекарят намекне за нещо като „медицинска преценка“, аргументът с плащането отново излиза на преден план, заедно с „вие сте длъжен“, „Не сте ли полагали Хипократова клетва“ т.н.

Лекарите се дразнят, че ги възприемат като административни подизпълнители и започват да се държат точно като такива. Което разочарова и отблъсква нормалните пациенти, които отиват на лекар, за да получат здравна помощ.

Медиците в частните болници и клиники понякога се държат почти като представители на прахосмукачки Rainbow, готови да застанат и на челна стойка, за да ви привлекат да си дадете парите в тяхното лечебно заведение.

Специалистите от държавните болници пък, понякога решават, че щом се пускате „по течението“ на клиничната пътека, няма нужда да си дават излишен зор. Или бъркат „пациент“ не с „клиент“ като при частните заведения, а с „ботуш за лепене“ или някаква друга вещ за поправяне.

И кръгът се завърта, и доверието лекар-пациент го няма, и нещата отиват много на зле, защото да нямаш доверие в лекарите си е по-лошо, отколкото изглежда на пръв поглед.

Без да има нужда доверието към медиците да е с характера на религиозна вяра, то е важно, защото липсата му поставя хората в едно перманентно състояние на силна, несъзнавана тревожност.

Затова и случаи като този с родилката в Сливен, и тази в Плевен преди нея, и други преди това, може да се разглеждат като нещо повече от изолирани човешки трагедии, макар и силата им като такива безспорно да е голяма.

Те са пробойни в така приятната идея, че когато отиде в болница, човек трябва да си тръгне оттам здрав, или в поне по-добро състояние, отколкото е влязъл. Те торпилират схващането ни, че ако ей сега, точно в този момент, ни стане много лошо, в краен случай ще отидем на доктор и той ще ни помогне.

И веднъж свикнали с тази базисна липса на доверие в „бялата мафия“, започваме да се оправяме сами. Знаете, рисковани раждания у дома, самодиагностика, здравни предавания, форумна терапия и мними здравни сайтове пр.

Почваме да се самонавиваме, че чужбината е някакъв медицински Ханаан, където в момента, в който те заболи главата, отиваш в спешното, където те чакат трима усмихнати, млади лекари, които не ти искат парите, а започват лично да ти масажират врата и да ти разтварят специален, хомеопатичен аулин в сок от акай бери.

Докато „тука е така“, „В Булгаристан ни морят“, „Територия е това, не държава“ пр. онлайн заключения, които натикват обективния поглед в трета глуха за сметка на сляпата, селска агресия се множат, единственото което се случва, е бъркане в раната на и без това кървящата здравна система у нас.

А именно обективният поглед, колкото и труден да е в условията на една човешка трагедия, е този който може да ни помогне, в памет на починалите родилки, да повдигнем сериозно въпроса за приемането на стандарти за родилната помощ у нас. И да не позволяваме да ни връщат назад.

 
 


Повече информация Виж всички