„Радостната“ Европа: спомени, сълзи и чувство за даденост

| от Ема Иванова |


Малката ми дъщеря има любима играчка: зайче, купено от гръцки къмпинг, което, когато го натиснеш, свири различни мелодии. Играчката й се струва забавна, защото съдържа повече от 100 популярни песнички.

Всеки път, когато чуя една определена мелодия сред тях и погледна дъщеря ми, която невинно си я пуска, си спомням истории, които тя няма как да знае.

Подхване ли играчката началните акорди на „Одата на радостта“ от „Деветата симфония“ на Бетовен, в спомените ми нахлува времето преди 17 и повече години, когато България все още не беше част от Европейския съюз.

Спомням си, че именно тази мелодия, но изпълнена от голям симфоничен оркестър, зазвуча в родния телевизионен ефир на 1 януари 2007 година. И хората в България започнаха да разпознават мелодията и да я наричат „Химн на Европа“.

Спомням си как в навечерието на 2007 година с една компания се бяхме събрали да посрещаме Нова година в старинна къща в граничното северозападно българско градче Кула. Имахме и погача, на която домакинята беше написала с тесто не „ЧНГ“, а „ЕС 2007“.

По това време политиката не ме вълнуваше много и почти не си давах сметка какво всъщност се случва. Но си спомням ясно как на сутринта на 1 януари 2007-а по прашния път на градчето, което повече наподобяваше село, се разхождаха прасета. Как тичаха кокошки и бездомни кучета. Помня как обезверените жители гледаха мрачно и враждебно иззад пробитите огради на къщите си. Беше недружелюбно и пиянско посрещане на Новата година.

Само няколко месеца по-късно за първи път летях до Лондон и на летището ме пуснаха да вляза в страната само с личната ми българска карта. Фактът, че преминавам през гейта за граждани на ЕС представляваше много дребна, почти минимална утеха на фона на културния шок, който изживявах от сблъсъка с много по-цивилизовани места от моята родина.

Разговаряла съм с много българи, които бяха приели емиграцията за своя съдба, преди страната ни да стане член на ЕС. Чувала съм истории за преживяни унижения в опита да заминеш към по-уредената и спокойна част на континента. Виждала съм сълзи, заради усещането, че буквално си човек втора ръка, а цивилизацията е затворила вратите си пред теб. Знам колко силно е желанието на всяка цена да намериш начин да се вмъкнеш в „клуба на богатите“, дори да е по криминален начин.

Преди България да бъде приета в ЕС, моя приятелка беше избрала да сключи фиктивен брак с австриец, само за да може да живее във Виена, без да бъде екстрадирана. Запознах се с българки, които живееха повече от 10 години в Испания, без да говорят и дума от езика. Висшистки в родината, в чужбина те бяха чистачки и получаваха пари под масата, при това малко, но все пак повече, отколкото у дома. Познавам хора, които след 1990 година са живели години наред в лагер на границата с Италия като  бежанци от Източния блок – неканени, нежелани диваци.

Помня и как се гледаше на англоговорящите чужденци, когато дойдеха в България – с известна завист, с доза неразбиране, с видимо раздразнение, но и с очакване да донесат нещо от по-богатия свят. И да ни дадат каквото и да е – знание, признание, похвала… А най-добре евро.

9 май е Денят на Европа и 17 години по-късно тази формалност предизвиква в България по-скоро политически нихилизъм, характерен за народ, свикнал вече да е част от толкова желания някога „клуб“.

Може да е леко встрани и малко наопаки, но вече сме „вътре“ и можем да се оплакваме колкото си искаме от „европейските недъзи“ и „еврогейщината“.

Можем да си говорим надълго и нашироко за „разпадащата се Европа“. Говоренето не е забранено, даже е толерирано в този разногласен и разноезичен съюз. Най-важното е, че вече не сме външни на европейските дела и затова не само е редно, но е и полезно да си позволяваме скептицизъм. В крайна сметка на предстоящите европейски избори през юни и гласът на население, което е около процент от това на ЕС, ще има значение.

Можем ли да сравняваме изобщо положението на страната си с това отпреди две десетилетия?

Паметта на хората е кратка, въпреки че травмите от бедността и изолацията понякога са дълбоки.

Но ето че и те се лекуват – например с възможността да „скочиш“ до Гърция през уикенда единствено с лична карта и зелен талон за колата. Или с утехата колко е лесно да си купиш автомобил втора употреба от Италия, Швейцария, Германия. Или с „отегчението“ от нискотарифните пътувания до европейските столици, превърнали се в нещо подразбиращо се.

Повече от половината завършващи сега ученици заминават да учат в европейски университети и това дори не впечатлява. Не и ако не си спомняш колко трудно беше преди 2007-а да излезеш извън Студентски град и дори да идеш на „Еразъм“, защото информацията за места по програмата  се криеше под масата в Софийския университет и се „даваше“ единствено на близки.

Или ако не знаеш, че преди 20-ина години като студент беше по-лесно да заминеш за САЩ на „бригада“ Work&Travel, отколкото да отидеш където и да е из Европа.

Днес „Одата на радостта“ отново ще зазвучи в деветия Европейски парламент, който се разпуска преди юнските избори.

Някои балкански ретроградни популисти, включително такива, които са се устремили към евродепутатски места – ще се опитат да сменят дискурса и да ни внушат, че на 9 май отбелязваме Деня на победата във Втората световна война. Но този празник не е наш. В България днес празнуваме други победи и те не са свързани с окупацията на СССР.

Нашите победи са политически, но и много лични. Усещаме ги в умножаването на възможностите ни за индивидуална свобода. Усещаме ги и в джоба си. И в самочувствието, че този континент в крайна сметка е и наш и не могат да ни го затварят под носа, както, когато и защото са поискали.

Нашата „ода на радостта“ наподобява повече желание.

И то е да не разрешаваме никога повече да ни отнемат възможността да опознаваме свободно Европа, да се разхождаме из нея в мир и да имаме силата и решимостта да отстояваме бъдещето й.

Вижте още:

Ой те тебе, „ганя“, те па на тебе ше ти кажат…


Повече информация Виж всички