През последната година и половина не беше лесно да си пътешественик или дори обикновен турист. Да изкарваш прехраната си в сектора на туризма беше дори още по-рисковано и сложно.
Докато плановете, мечтите и любимите занимания могат да бъдат оставени на пауза за известно време, колкото и неприятно, болезнено и обезсмислящо усещане да е това, то сметките, кредитите, данъците и заплатите на служителите продължават да си вървят, заедно с наемите, и режийните разноски, и таксите за образованието на децата. Ситуацията е достатъчно трудна, дори и да не се налагаше предлагащият туристическа услуга да се тревожи, че ще бъде „посрамен“ заради маркетирането на офертите си, свързани с бъдещи пътувания.
„Травъл шейминг“ (travel shaming), или посрамването/осмиването/обвиняването, изобщо налагането на негативна обществена оценка заради пътуване или предлагане на пътувания, е явление, което не започва и вероятно няма да приключи с COVID-19. Само че след пандемията започна да функционира с обратен знак. Преди нея „shaming“-ът се изразяваше във финия и ироничен, но често пъти достатъчно открит начин, по който човек се опитваше да накара другия да се почувства виновен или засрамен за това, че НЕ пътува, или НЕ ИСКА да пътува до популярната дестинация на деня, че НЕ е фен на пътешествията генерално, или изобщо за естеството на пътната му култура и навици.
Е, пандемията преобърна тази тенденция на 180 градуса.
И туристите, и туроператорите, и туристическите агенти, а и представителите на хотелиерството и ресторантьорството започнаха да стават обект на „травъл шейминг“, най-вече в социалните медии, където мнозина последователи побързаха да оценят с негативни коментари и реакции както „похвалите“, така и предложенията за така наречените неналежащи пътувания.
И ако за един потребител на личен профил подобни реакции не носят нещо повече от обида, срам или изобщо неприятни емоции, за даден туристически бранд те могат да се превърнат в малка катастрофа, която обективно да застраши и без това разклатеното му място на пазара и да донесе допълнителни финансови загуби.
Явлението достигна своя пик в началото на настоящата година, когато негови потърпевши станаха лицата и бизнесите, които избраха да не се откажат от възможностите за коледна, новогодишна и зимна ски ваканция във формат, който актуалните към онзи момент регулации позволяват.
За компаниите в сферата на туризма негативизъм дойде дори и от техни колеги, затворили до второ нареждане вратите си и съответно почувствали се ощетени от нелоялна за представите им конкуренция.
Плашещите цифри на заболеваемостта, опасността от още по-продължителен локдаун, непрекъснатите рискове от загуби както за работещите, така и за неработещите бизнеси в сектора бяха факторите, довели до съществена обща несигурност и максимална ескалация на напрежението.
На лично ниво пътуването по време на пандемия също определено не е лесно и дори може да се превърне в огромен източник на стрес.
Ограниченията на входа и изхода на страните, объркването, непрекъснато променящите се разпоредби, допълнителните изследвания, мерките за безопасност допринесоха за това пътуването да стане много трудно, а често дори и невъзможно. Пътешествениците, които най-накрая успеят да достигнат някоя мечтана дестинация и решат да споделят ваканцията си в социалните мрежи, могат да изпитат някои симптоми на новата комуникационна чума – травъл шейминг. Тази нова тенденция е запазена за хората, които решат да предприемат пътуване и да се похвалят с това в своите профили, докато светът продължава да се бори с милиони случаи на COVID-19 и да напредва малко по малко, с различна успеваемост, във ваксинационната си кампания.
Причините за общественото клеймо при пътуване и мотивацията да изпитваш срам се развиват толкова бързо, колкото самата пандемия.
Според Криста Томасън, доцент по философия в колежа Суортмор и изследовател на психологическите и морални проблеми, свързани със срама – „опозоряването“ при пътуване е издигнато на по-високо ниво по време на пандемията поради изцяло новите и непознати емоции на обществено равнище, свързани със здравните рискове. Тези нови импулси карат потребителите на социални медии както да „засрамват“ другите, така и да приемат собственото си социално поведение като повод за срам, дори тогава, когато то не крие обективна заплаха и е съобразено с всички наложени императивни изисквания.
В скорошно проучване на маркетинговия институт Кантар от месец май тази година, проведено сред немски граждани, 64% от запитаните посочват, че въпреки отпадането на редица ограничения и въвеждането на ваксинационните паспорти, връщащи свободата на придвижване за ваксинираните, преболедувалите или тестваните негативно за COVID -19 – те самите не планират никакви пътувания зад граница в рамките на 2021 г. За голяма част от тях именно обществената реакция и свързаните с нея морални аспекти са основните фактори, които влияят на финалното им решение. По-рядко доброволният отказ от туризъм се дължи на невъзможност, нежелание или лични страхове от евентуалните здравни рискове.
Остава обаче въпросът възможно ли е оттук нататък, в ерата на комуникациите, и на непрекъснатото волно или неволно излагане на показ на всяка наша дума и действие, решенията ни, не само пътните и туристическите, да се развиват на плоскостта на обществената реакция. Защото въпросът, не само този за пътуването, а изобщо за съобразяването, компромиса, обществената приемливост, има още един морален аспект – дали и доколко човек дължи на другите. Защото никъде няма гаранция, че този, който не пътува, или пък не афишира начините на прекарване на свободното си време, всъщност се държи по-безопасно, по-хигиенно, по-здравословно за себе си или другите. В известна степен, приемането на публични ограничения с доверие, и същевременно неприемането на тяхното разхлабване и на хората, възползващи се от него, при това в изцяло легална рамка, всъщност в голяма степен представлява двоен стандарт.
Когато говорим за живот и здраве, се оказва трудно да теглим иначе така уместната при всяка друга ситуация „майна“ на общественото мнение.
Има ли обаче човек задължение да зачита това обществено мнение? Има ли някакво друго, разширено задължение, извън наложените по законодателен път, когато живее своя собствен живот и открива своя собствен смисъл? Има ли го всъщност онова така красиво звучащо понятие, въведено с GDPR регулацията за защита на личните данни, а именно правото да бъдеш забравен – и в по-широк смисъл – правото да бъдеш оставен на мира?
А вие ще пътувате ли извън страната това лято?
Още от Лора Младенова:
