Месецът на Прайда приближава своя край, но дискусиите, които той буди в обществото едва ли ще се изчерпят до него, нито пък до рамките на страната ни. Сам по себе си, Прайдът е само един от многото традиционни поводи за обществено разделение и напрежение.
Твърде много пъти вече сме чували онази изтъркана фраза, че нямаме нищо против различията, стига хората да не парадират с тях. Твърде много пъти до нас е достигал въпросът какво всъщност искат участниците в Прайда и пречи ли им някой да бъдат такива, каквито са. Ако всеки един от пътите, когато някой е попитал това, всъщност наистина беше се поинтересувал и проверил, диалогът по темата би бил значително по-лесен.
Значително по-лесно би било, обаче, ако и самите правозащитници и участващите в Прайда бяха по-малко склонни да оставят емоцията и автоматичните обвинения и категоризации настрана и просто да поговорят и обяснят.
Хубаво е да има диалог за тези неща. Лошо е, ако го водим по деградивен начин. А абсурдният вакуум на мненията по темата пречи на съществуването на всяка състоятелна дискусия. Да си говориш само със съгласните с теб не е разговор. Монолог е. И независимо от количеството време, нерви и патос, който се влага в този монолог, той, ако не напълно вреден, е най-малкото напълно излишен.
Общото между отношението към забраната на UEFA стадионът в Мюнхен да бъде украсен в цветовете на дъгата и отношението на Европейския съюз към спорното анти–ЛГБТИ законодателство на Унгария се състои във всеобщото нежелание да бъдат чути аргументите на другата страна. Който не е съгласен, е фашист. Бил той „розов фашист“ или неоконсервативен такъв.
Дни наред необмисленото и крайно изказване на певицата Милена Славова беше обект на учудване, критика и обвинения. Действително, подкрепата на традиционното, на консервативното, на статуквото, не съответства на пънк и рок културата, която се очаква тя да олицетворява, нито пък подборът й на думи е този, който аз бих избрала, ако споделях нейната теза. И все пак, очакването, че тя „няма право“ да изразява подобна позиция, е силно притеснително. За възмутените Милена също е фашист. Вероятно, с написването на този текст, аз също съм такъв.
Добре, казахме си, че Милена е лоша. И какво от това? И после?
Не всеки път, когато някой не е съгласен с теб или просто не те харесва, това може да се категоризира като омразна реч. Никой не може да бъде принуден да харесва или толерира никого. И е хубаво, че е така. В противен случай, бихме се превърнали в едно от онези тоталитарни общества, за които сме чели в едни хубави само като литература книги. И каквото, за съжаление, вече сме били, при това нееднократно, и уж твърдим, че не ни липсва.
Никой никога не ни е гарантирал, че няма да бъдем обидени. Най-малкото, защото поводите за обида не се изчерпват до тези, които всеки от нас може да си представи.
Никой никога не трябва да ни го гарантира, освен ако всички нямаме консенсус, че сме напълно съгласни с идеята да живеем в общество, в изчерпателно изброения списък на което всеки ден се добавя нова забранена дума, нов неприемлив контекст, ново непозволено мнение. Докато достигнем до нивото на разсъждения на един бот и започнем също като алгоритмите в социалните медии да зачеркваме всяка употреба на погрешна думичка, дори и ако хипотетично тя е използвана в контекста да се обясни историческият контекст, в който дадена общност я оценява като неприемлива.
Обективно, омразната реч логично е въздигната в престъпление според законодателството ни.
“Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание”, гласи Наказателният кодекс, в раздела си Престъпления против равенството на гражданите. Неразбирането на дадена тема, все още не е повод за наказателно преследване. Повод е да инициираш разговор, да обясниш, а ако не те разберат, да приемеш, че не всички заслужават симпатиите ти, нито ти – техните, и да продължиш нататък.
Всъщност, полът и сексуалната ориентация изобщо не присъстват сред изчерпателно изброените самостоятелни мотиви на нито едно от престъпленията от омраза. Законодателна промяна в тази посока е едно сред най-обоснованите и разумни искания на Прайда у нас.
Струва ми се, че разрешаването на този обективен, съществуващ, истински проблем е по-належащо и смислено от навлизането в непрекъсната непродуктивна полемика над темата какво мисли всеки отделен човек по всяка либерална тема. Полемика, обикновено водеща до извода, че несъгласният с теб е фашист. Извод, чието вербализиране на практика не помага на никого и никого в нищо не убеждава, освен може би в собствената му представа за правота.
Добре за всички ни би било да запазим разделителната си способност, защото ние я имаме. Да не свеждаме себе си до примитивни съждения, само защото това ни носи бързо и лесно чувство за групова принадлежност, да не се превръщаме в автоматичен враг за ежедневната петминутка на омразата и да не потъваме в удобството да не се налага много-много да му мислиш, защото си приел абсолютно всичките си ценности наготово.
„Да мислиш е трудно, защото изисква мислене“ – с правилността на тази полушеговита сентенция ме застреля приятел тази сутрин.
Към момента вече е почти невъзможно едновременно да подкрепяш например легализирането на гей браковете и даването на възможност за осиновяване, но наред с това да се чудиш дали Прайдът реално допринася за реализацията на тези искания. Или пък да те смущава идеята за хормонална терапия за промяна на пола при непълнолетни и за забраняване на думи. Докато разсъждаваме в абсолютни крайности, никога няма да намерим устойчиво разрешение на нито един от тези примерни въпроси. Но пък ще знаем колко лоша е Милена Славова – ако за някого това представлява особена утеха.
Снимка: Милена Славова по време на откриването на мото-сезона, 10 април 2021 / Georgi Paleykov/NurPhoto via Getty Images
Вижте още:
Как да спорим, без да съсипваме другия (и себе си)
Как Facebook се превърна в некролог на човешкото
Расисти, сексисти, комунисти? Не, абсурд – просто мразим Меган Маркъл
Холивудското тричане на непослушни артисти
