Расисти, сексисти, комунисти? Не, абсурд – просто мразим Меган Маркъл

| от Лора Младенова |

Изгряваща актриса оставя страната, семейството и приятелите си, за да изживее романтичната приказка за истинската любов. Когато розите се оказват бодливи, нейният принц избира нея пред блясъка на кралството и заедно отпътуват в далечна страна. Какво се случва по-нататък, ще ви шокира…

Ако това беше анонсът на любовен роман, нямаше да го прочета. Ако беше трейлърът на сълзлив филм – нямаше да го гледам. Понеже не е, се налага по един или друг начин развитието на въпросната история да стига до мен, дори когато липсва и развитие, и история, но просто трябва те двамата – принцът и актрисата – отново да бъдат споменати. Защото хората обичат да ги мразят.

А производството на новини обича това, което е приятно на хората. Затова твърде много работна ръка е заета по производствената линия на новините за Меган и Хари.

Осми март вече мина, зюмбюла го подарихме, виното го изпихме, преброихме колко деца трябва да е родила една жена, за да може това да се води неин празник. Време е да се насочим към по-същественото преброяване на нагласите.

Колко от нас планират да гласуват на идните избори? Не, това е тъпо, ако има време, ще гласува човек, но все пак изборите са в неделен ден, може просто да се наспи човек и да зареди пералня, пък и то какво ще се промени, ще видим.

Колко от нас планират да се ваксинират? Колко ваксини ще има за планиращите? Почти е интересно, ама пак не. Броят на ваксините – божа работа, а Бог не може да си го избираш… Кой иска и кой не иска – проста работа. Ако ти ще се ваксинираш, а съседът – не, той е кретен. Ако ти няма да се ваксинираш, а съседът – да, пак той е кретен. Всичко точно.

Друго е важното, за което трябва да преброим стройните си редици, и се радвам да видя, че вече сме започнали.

Колко от нас мразят Меган Маркъл? Ето това вече си е съществено.

Все пак надали има тема, която да има по-пряко отражение върху развитието на собствените ни животи от семейните взаимоотношения на хора, за които обективно и от първа ръка знаем толкова много. Например. Знаем как махат с ръка от балкон. Знаем и как махат с ръка от лек автомобил. Знаем и как махат с ръка от площад. Струва ми се достатъчно, за да се назовем експерти.

Експертизата по отношение на чуждия живот, макар и да ни е иманентно присъща, далеч не е някаква наша национална черта. Напротив, не съм сигурна дали е имало световна криза или пък световно спортно първенство, които да са сплотявали, обединявали и приближавали едни до други хората с електронни устройства от всяка точка на пренаселената ни планета, толкова много, колкото семплото еснафско удоволствие да се изкажеш за живота на известни хора, които никога няма да срещнеш извън екранчетата на споменатите устройства. И след като вече не е Международен ден на жената и няма нужда да се маскираме като дами и джентълмени, можем спокойно и изцяло да му се отдадем, нали? Освен ако не намираме нещо смущаващо в изливането на омраза върху една непозната бременна жена, но се съмнявам.

В скорошното си интервю при Опра Уинфри, Меган и Хари разказват за предизвикателствата, с които са се сблъскали по време на семейния си живот в Бъкингамския дворец и които са ги убедили да вземат финалното си решение да се оттеглят. Естеството на разказаното, особено в частта, свързана с прояви на расизъм в рамките на кралството семейство, действително е годно да създаде комуникационна криза за институцията Британска корона. Но коментарите от медии и частни лица, на които в последните дни станах свидетел, са притеснителни на съвсем друго равнище, защото говорят твърде много и твърде красноречиво за нас като общество, а и за нас като хора.

На първо място, научих, че очевидно ако си заможен, нямаш правото да имаш проблеми, да се чувстваш нещастен, апатичен, потиснат, атакуван, или тормозен.

Сами по себе си проблемите от лично и човешко естество се оказват своеобразна привилегия, която може да върви единствено в комплект с материално неблагополучие.

Докато живееха в Бъкингам, Хари и Меган бяха материалисти, кърлежи и безделници, поне според вълната мнения, залели както британските медии, така и Фейсбук акаунтите с профилни снимки букет цветя от Тутраканско. След това Хари и Меган напуснаха Бъкингам, защото са материалисти, кърлежи и безделници, до Тутракан и назад. Всъщност, не ми се струва възможно да угодиш на хора, чийто единствен критерий за успех и щастие има финансово измерение. И по-важното, не ми се струва нужно.

Научих и друго. Че не сме расисти… обаче.

Нищо, че всяка дума след „обаче“-то обезсмисля всяко твърдение, изказано преди него. Всяка следваща дума, всяка спекулация, изписана по адрес на цвета на кожата на едно неродено дете, което и чието и да е то, и какъвто и да е въпросният цвят, демонстрира единствено безкрайно нездрав интерес към тема, която всъщност няма никакво значение.

Още нещо ми беше припомнено. Бидейки жена, още повече омъжена за богат съпруг, още повече проявила безпътието преди това да е имала и други романтични връзки, Меган няма как да не лъже и преувеличава, и няма как да не го прави користно.

Замислям се какво би накарало някоя друга жена, чието име не е известно, да повярва, че ако сподели свой интимен проблем пред познати или пред компетентните институции, няма да срещне същия шаблон на отношение.

Научих и колко много мъже никога не биха спали с Меган Маркъл.

Тук вече действително няма никакъв конфликт на интереси, понеже нежеланието им ще бъде изпълнено изключително лесно. Дано все пак тя не научава. Като жена, аз бих се почувствала дяволски уязвена, ако стигне до мен, че Ставри от Пордим не би ме… нали… такова. Не че сме расисти, сексисти или комунисти. Просто Меган Маркъл не ни вдъхва доверие, тя си е виновна.

Запомнила съм бабите от някогашния си квартал с репликата „Пу! Съсипа хубавото момче!“, която обичаха да използват по адрес на героините от латиноамерикански, а по-късно турски сериали. Виждам, че като техни внуци сме пораснали в духа на моралната родова традиция и съм спокойна, че макар Меган непростимо да пропуква вековно консервативния дух на кралското семейство, ние, обикновените, редовите, смъртните хора сме тук, за да го запазим.

Запомнила съм и Мак и компанията странстващи безделници от книгата на Джон Стайнбек „Улица Консервна“, когато си говорят край огъня, че „Бас държа, стига да е искал, Мак е можел да стане президент на Съединените щати“, но „В това не би имало нищо весело.“ Та и ние така с кралствата.

Дано успеем да изчерпаме темата с Хари и Мегън до следващия осми март, понеже пак ще дойде ред за декларации и зюмбюли и някак няма да е уместно.

А дотогава – Бог високо, крал – далеко!

Още от Лора Младенова:

Всичко, което не е наред с мнението на Иван Добчев за Мария Бакалова

Холивудското тричане на непослушни артист

Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?

 
 


Повече информация Виж всички