Свързани ли са свободата и своенравието? В своите „Записки от подземието“, Достоевски пише: „Възможно е човек да желае за себе си…нещо вредно, глупаво и дори напълно идиотско. Той би правил това, за да утвърди правото си да желае най-идиотски неща и да не бъде задължен да има единствено смислени желания“. Толкова силен може да бъде рефлексът на едно уязвимо его, че човек да се обърне дори сам срещу себе си, отстоявайки правото си на избор.
Днес живеем в свят, в който естествената социална солидарност е потисната в името на това да бъде „всекиму според възможностите“. Принудени сме да си затваряме очите пред ежедневните несправедливости – хора на улицата, дискриминация, легализирана мафия (като мобилните оператори например, банките…) – поради факта, че те са толкова много и толкова сложни, че бихме предрусали с нещастие и гняв, ако не се научим да сме по-дебелокожи, макар че и това потискане на чувства не ни помага да си запазим акъла.
Едно от най-силните човешки качества е да успява да се нагажда към условията и да оцелява.
В свят, белязан от пресичащи се потисничества, това се изразява в нормализацията им чрез вярата във всякакви безумни обяснения, които да извинят факта, че някой може да умре от студ на улицата, когато в същия град броят на празните апартаменти многократно надвишава този на бездомниците.
В капиталистическия свят на меритократични ценности подобни хора са просто неуспели, или мързеливи, алкохолици, мръсни и заразни, и стигмите продължават нататък. Малко по-добре от тях е работническата класа в крайните квартали, където хората също са принудени да правят безумни житейски избори, за да оцелеят психически и физически, нагъчкани в панелки и бараки, докато по-привилегированите им съграждани пишат статии, стават адвокати, влизат в политиката и обясняват как обществото има нужда от закон и ред, за да контролира хаотичното своенравие на т.нар. „маси“.
А пък потиснатият става потисник.
Несправедливото общество създава ролеви модели като „гангстерите“, недосегаеми за чужди думи и дела, за съд и последствия за действията си, за малките момченца (най-вече, но и момиченца все повече), заобиколени от насилствени отношения, които се научават, че трябва да „мачкаш, за да те уважават“.
Да вадиш пари на чужд гръб и да си цакаш клиентите се е превърнало в норма. Защо? Защото и другите го правят. Да се самоексплоатираш и да си трошиш тялото и нервите се е превърнало в ежедневие. Защо? Защото „тук поне не са толкова лоши като там, да знаеш там какво ми правеха“, са реплики, които почти всички от нас сме чували или произнасяли.
Не просто икономическата система, а цели идеологии се опитват да надмогнат силата на солидарността, принизявайки различни обществени групи, за да издигнат проблемите на своята собствена, да назначат свои управници, свои полицаи, свои учители, които да казват кой заслужава да го третират като човек и кой не.
Когато в САЩ избухна с пълна сила движението “Black Lives Matter” (“Черните животи имат значение“) срещу полицейското насилие и структурния расизъм към хора с тъмен цвят на кожата, убивани ежемесечно на улицата от служители на реда, какво направиха ултранационалистите в Щатите и отвъд? Излязоха със своя слоган – „All Lives Matter” или „White Lives Matter” (“Всички/Белите животи имат значение“).
Този акт на белите фашисти отекна и в Европа, а навсякъде идеята му беше да върне фокуса върху бедността и несправедливостите, с които се срещат и белите, и които предполагаемо били подложени на дискриминация, защото се обръща твърде много внимание на „малцинства“.
У нас ще чуете много хора да казват, „Защо им помагаш на тия (украинци, сирийци, и т.н.) като има толкова българи, които страдат?“.
Сякаш цялата енергия да принизиш и да осуетиш нечия солидарност ще направи бедните от твоя етнос по-малко бедни. Като улични кучета в борба за парченце кокал.
Някои хора избират вместо да обърнат вниманието си към ботуша, който ги мачка, да си го изкарат на някой друг, макар и същият да им е потенциално много по-близък от онези, които разпределят парите на данъкоплатци сред обръч от приятелски фирми. От потиснати в потисници.
Какво да кажем за помията, която редовно се излива срещу хора, които стачкуват или протестират, било то за права, условия на труд, обществено признание, срещу домашното насилие и т.н? Медицинските сестри в Добрич, които обявиха стачка срещу мизерията в болницата си бяха дадени на съд моментално, макар че това не ги спря. Как някой си позволява да напада така едни от най-важните за функционирането на обществото специалисти, понякога умът ми не го побира.
Активисти, които се борят срещу насилието над жени, убивани в цялата страна почти всекидневно, или пък срещу неонацисткото сборище, стоящо зад Луковмарш, което пак се събира в края на февруари, също биват атакувани от всички страни. Били „джендъри“ и се опитвали да промият мозъците на деца, чиито мозъци отдавна се промиват от националистическо образование, внуващо измамно чувство за превъзходство и, същевременно, на малоценност, поради факти, че аз и ти не мечтаем за Велика България на 3 океана и трябва да ни е срам от това.
Или другият лайтмотив – „били комунисти“. Къде видяха комунистически флагове и речи в протестите от последните няколко години? Или какво въобще означава „комунизъм“ у нас? Просто всичко, което мирише на „ляво“, макар солидарността с жертви на насилие да не е просто лява кауза, трябва да се заклейми, по навик, да не вземе да изскочи Карл Маркс от гроба и хората да си загубят ума.
Има ги и т.нар „енергийни“ или „духовни“ хора, които също обвиняват протестиращите си съграждани в „поддържането на негативна енергия“.
А те защо се оставят да ги дразни фактът, че някой се бори за права и достойнство? Нали са толкова уравновесени? Може би, съвестта ги гризе, докато правят бизнеси със зали за йога и продават Аюрведа културата, очевидно достатъчно привилегировани, за да успеят да стигнат дотам. Не казвам, че не са го заслужили, но мнозинството хора не биха бачкали за чужди интереси, ако можеха да си позволят собствен бизнес.
Сред тях мнозина мислят за насъщния, принудени ежедневно да се справят с обиди, заплахи и унижение. За каква духовна извисеност и позитивна енергия става дума? Най-позитивното би било признанието на чуждите борби и протегнатата ръка. Например, да направят хубавите си зали за йога по-достъпни за онези, които наистина се нуждаят от това – да, полезна е, и аз практикувам! – но не могат да си го позволят.
И по случай „Деня на влюбените“, ще ви споделя следния цитат на известния зоолог, антрополог и анархист, Петър Кропоткин, от класиката му – „Взаимопомощта като фактор на еволюцията“:
„Аз съвсем не се ръководя от любов към моя съсед по къща, когото често не познавам, но когато видя в къщата му пожар, грабвам котела с вода и тичам към пламъците, макар и да няма опасност за моята къща. Мене ме води инстинктът на човешката солидарност и общежителство. Същото е и при животните. Не любовта, даже не симпатията подбужда стадото преживни или конете да образуват кръг, с цел да се запазят от вълците. Не от любов вълците се съединяват в глутница за лов, нито любовта заставя агнетата или катерицата да се отдават на игри. Най-после не може да се приписва на любовта или на личната симпатия обстоятелството, че хиляди сърни, разпръснати върху страна колкото Франция, се събират в десетки отделни стада, като всички се отправят към известна точка, за да преплуват там реката… Тук изпъква инстинктът на задружността, който се е развил у животните и хората след дълъг период на еволюция.“
По-нататък авторът утвърждава, че хората са способни да създават зависимостта на личното щастие от всеобщото щастие, от чувствата за справедливост и безпристрастие, които карат индивида да гледа на правата на другите като равни на неговите собствени, и сам да ги отстоява. Именно това е смисълът на настоящето заглавие.
Никой не е свободен, докато други са потиснати.
Вижте още:
