На един от редовите прегледи в женската консултация по време на втората ми бременност, гинекологът – беловлас, уважаван и опитен доктор – ме попита искам ли да знам пола на бебето. Не страдам от никакви предразсъдъци относно подобни пренатални информации, пък и нямах никакви претенции към Х и Y хромозомите си, така че отговорих утвърдително.
Лекарят разпльока върху корема ми порядъчно количество гел, с усмивка започна да върти накрайника на видеозона, а докато го правеше, ведрата му физиономия все повече се спичаше. Точно в този момент майките са особено чувствителни към всяко изражение на доктора си, затова и на мен започна да ми трепери брадичката. И точно, когато бях на път да си помисля, че в утробата ми тихо си живее двуглава ламя, птеродактил или зъл трол, гинекологът каза: „Мария, Марияяяяя, каква я мислехме, каква стана – мдаааа… пак момиче!“…
Държа да отбележа, че никаква не сме я мислили, хеле пък с него. Не му бях споделяла никакви въжделения относно пола на детето си, просто защото нямах такива – важно ми беше просто да е живо и здраво и да се роди без проблеми. За стария и печен гинеколог обаче поредната поява на момиченце явно беше един вид лош късмет, къса клечка, карък. Явно обаче съм го отстреляла добре с поглед, защото секунди след „тъжната“ констатация, уточни: „Момиченце, ама пък може да е умно, силно и проспериращо. Като мъж!“
Първото, което си помислих, беше, че човек трябва поне да знае кога да спре да замазва изтърсената простотия, доуточнявайки какво е искал да каже всъщност. Не, това всъщност беше второто, което си помислих. Първото беше друго – че още преди раждането си „момиченцата“ – тази по-некачествена част от световното човечество – е обречена да бъде окачествявана и етикетирана чрез сравнение с „момченцата“. Момчетата не плачат, не се глезят, не носят розово, жълто и ярко зелено, работят много, за да носят парички вкъщи. Момичетата имат един избор – или да правят обратното на момчетата, да гледат бебета и да харчат напечеленото от тях, или самите да станат по-съвършени „като момчетата“ – да не плачат, да не се глезят, да работят много, а пък за розовото, жълтото и яркозеленото… айде, нека пък и нещо женствено, нали…
В последно време обаче нещата взеха доста да се обръщат. Точно това поколение на онази моя дъщеря, която така влоши настроението на доктора още преди да се е родила, започна категорично да изстрелва в общественото пространство едни съвсем други момичета. Навремето хулиганите бяха момчета. Те се биеха в училище, пушеха по кьошетата, псуваха, наливаха се с алкохол и геройски се напиваха по събиранията, бягаха от къщи, правеха даскалите луди и изправяха косите на родителите си с всякакви магарии. Момичетата учеха и изкарваха добри оценки, бяха прилежни и възпитани, а семействата им с леки души ходеха по родителски срещи, защото не очакваха там да чуят нещо, от което да ги е срам. Днес нещата са, хайде, ако не точно обратното, то поне поравно – „бойните“ подрастващи жени са много, а личните им подвизи могат да съперничат по щуравост на най-класическите гамени от нашето детство.
На четиринадесетия рожден ден на дъщеря ми едно от момичетата така се напи с вкаран тайно от отворковците в компанията алкохол, че буквално събра очите на цялата момчешка група. За сметка на това родителите й съвсем не се притесниха, когато си я прибираха – явно си имаха тренинг, хората. После се оказа, че натряскването не е единственото й „мъжко“ геройство – момата тренирала бокс, била асолютен лидер на някаква компания, давала солиден отпор на семейните напъни да я „турят в ред“, пушела козчета като за добър ден. При все това обаче момичето не само изкарваше високи оценки в училище, но и само след няколко години се превърна в изключително самостоятелна, борбена и силна жена, готова да покорява всякакви академични и кариерни върхове. И бас държа, че няма да й се опънат. Не, защото е хулиганствала като тийнейджър или е била „като момчетата“, а защото някак манталитета на цялото й поколение е такъв – дръзки, нахакани и самостоятелни във всичко момичета, за които по никакъв начин не можеш да мислиш с клишета като „отмяната на мама“, „нежия пол“, „жена на мъжа си“ или кифла.
Какво се случва с момчетата през това време?
Ами те в голямата си част са толкова потопени от безконечните стремежи на родителите си да ги държат далеч от „момчешкото изперкване“, че палавостта им приключва някъде в зората на пубертета. Стреснати от годините, в които хлапаците по определение излизаха от строя и изправяха косите на цялата си рода, днешните родители сякаш развиха някаква истерична супер грижа към синовете си. Това, разбира се, не е нито лошо, нито осъдително – в днешния свят децата ни са застрашени с какво ли не във всеки момент и право и задължение на семейството е да ги предпазва от това с всички сили.
В тази прекомерна протекция обаче има една граница, която много лесно се прескача. След нея държаното под око момче започва да се превръща в несамостоятелен човек, който свиква да не поема отговорност, да имитира очакваното от другите поведение, да не предприема рискове, да не взима решения и да избягва конфликти и трудности. Под презумпцията, че мъжете винаги преминават през дълги периоди на някакъв вид буйство, обществото също някак започна да приема „женчовците“ (извинявам се за сексисткото определение, но в езика ни все още няма по-точно и заедно с това нецинично такова за несамостоятелен, мрънкащ и лигав мъж) за нещо нормално. И под удобната завеса на недискриминирането по пол, нарече това „резултат от еманципацията“ и „последствие от феминизма“.
Пък той резултатът има много малко общо с еманципацията и феминизма – само толкова, доколкото благодарение на отвоювани права жените могат да са на една състезателна писта с мъжете. Оттам нататък тичането е въпрос на тренировка, дух и желание за победа. Доказателство за това са хилядите жени и у нас, които въпреки балканския патриархален дух, успяват да развият завидна професионална кариера, да отвоюват самостоятелност и да дават сериозен отпор на нашенските мизогинни нагласи.
Като казвам това, не твърдя нито, че жените са по-добри от мъжете и ги превъзхождат, нито пък обратното. Генерализирането по принцип ми е чуждо, а това по полов признак направо ме вади от обувките. В света, в който живеем, е време да се обърнем към най-простия и стар природен закон – успява този който е по-добър в това, което прави. Без значение какви са вторичните му полови белези.
