Мария Шопова и Ивана Попова: За нас, жените, не е безопасно навън

| от Лора Младенова |

Валери Петров сигурно би определил Global Shapers Sofia като типични представители на „вида на хвърчащите хора“. Те са няколко жизнерадостни, енергични и социално ангажирани млади хора от различни професионални направления, обединени от идеята в неработното си време да променят в положителна посока средата, в която живеят, и да създават общност и диалог. Почти ежедневно се сблъскваме с критики, оплаквания и набелязване на съществуващи проблеми. Global Shapers Sofia чуват това, но не им е достатъчно просто да го посочат с пръст – те търсят решения. Интересуват се и работят по актуални теми като социалното равенство, екологията, образованието, по-хубавия градски живот за всички ни. Тяхната локална общност е част от развитата интернационална мрежа Global Shapers Community.

Запознава ни събитието им Shaping Sofia IV – Жените на София, което предоставя платформа за открит и честен разговор, изследващ темата за благосъстоянието на жените през призмата на три ключови гледни точки – у дома, на работа и в социална среда, и за идентифициране на действащи решения на проблемите в тези три области. Месец по-късно, на по бира и лимонада, с „шейпърките“ Мария Шопова и Ивана Попова продължаваме започнатия тогава диалог по една наглед необятна тема, чието развитие в положителна посока всъщност не е толкова трудно, зависи само от желанието и манталитета на общността ни.

Момичета, в отминалото събитие делите темата за благосъстоянието на жените на три основни аспекта – у дома, на работа и в социалната среда. Разкажете малко за паралелите, които намирате между тях?

Ивана: С формата Shaping Sofia винаги сме опитвали да обединим различните гледни точки по една тема. Така подходихме и към благосъстоянието на жените. Това са трите контекста, в които жените съществуват в обществото, в живия живот. Всички асоциираме темата за благосъстоянието на жени с насилието над тях, но има и други аспекти – дискриминация на работа, микроагресия, генерално усещане за безопасност в социална среда.

Мария: Въз основа на това избрахме и панелистите – да бъдат личности, които могат да представят експертиза и персонален опит във всеки конкретен контекст. Имахме гледна точка на дългогодишен психолог към Фондация „Анимус“, на наша съмишленичка шейпърка, която е единствената жена в изцяло мъжки екип, гледни точки за дигитална социална среда, социалните мрежи… Много е лесно да кажем „домашното насилие е проблем“, но е важно какво правим оттам нататък. (Запис от събитието можете да гледате тук.)

Темата засяга всички, не само жените. Как можем да я направим по-приобщаваща за мъжете, за да не се чувстват атакувани и оспорени от нея?

Ивана: О, да, особено както видяхме от делото между Джони Деп и Амбър Хърд… То отваря скоба, че не само жените могат да са потърпевши. Когато чуят за тема за благосъстоянието на жени, хората са склонни да питат: „А мъжете?“. Ние по никакъв начин не дискриминираме. При мъжете има стигма в не по-малка степен.

Мария: Когато говорим за насилие, най-големият проблем е именно стигмата; това, че не се говори. Жертвите го приемат като срам, макар и този срам да не е техен, а на обществото. Една от целите ни е да променим тази гледна точка, повече хора да се чувстват свободни да говорят, да се свързват. Хората са силни, когато са обединени.

Ивана: Не е обществено приемливо мъжете да бъдат възприемани като жертви. Идва от патриархалното отношение – то не формира само отношението на мъжете към жените, но и отношението им към самите себе си. Заключението, до което достигнахме, е че ситуацията с насилието трябва да бъде приета обективно, неемоционално, такава, каквато е, за да се предприемат мерки и на индивидуално ниво. Събития като нашето, които отварят диалог, дават възможност да си направиш извод, да си „вземеш нещо за вкъщи“. И когато се сблъскаш или забележиш ситуация на агресия, да имаш силата да кажеш ясно „това не е окей“.

Явно всички сме на една и съща страница по отношение на дестигматизирането. Според вас какво друго е важно да се случи у нас с цел превенцията и ранното разпознаване на домашното насилие?

Мария: Токсичният човек и потенциалният насилник не се променят от днес за утре, има знаци, за които може да се следи в поведението им, за да не се изпадне в ситуация, в която вече е прекалено късно. Такъв знак е например вербалната агресия. Когато за пръв път се сблъскаш с насилие, то може би не е в такава форма, че да потърсиш закрила и помощ веднага. Дори и сама по себе си вербалната агресия вреди на благосъстоянието ни. Важно е и друго – човек да се чувства законово защитен. У нас законодателството е развито едва до известна степен. Широкото лобиране за промяна на закона с цел осигуряване на защита и механизми за закрила на жертвите е следващата важна стъпка.

Ивана: Бих добавила и домашното възпитание. Начина, по който възпитаваме децата си, и по който чрез общуване се възпитаваме помежду си. Същото важи и за работното ни „вкъщи“ – офиса. На теория има политики за недискриминация, но не е достатъчно. В много случаи колега казва нещо, което не е окей, без да го осъзнава, важно е да има кой да реагира, да му обясни защо. Например когато се правят пожелания за забременяване, родителство, сватба. От една страна на жената в офиса се гледа с подозрение, че всеки момент може да излезе по майчинство, от друга – обществеността я пресира, че трябва да има дете на всяка цена – тоест, каквото и да направи, тя ще е сгрешила. На работа е важно да има безопасно пространство, в което човек да може да сподели преживения негативен опит, ако не се чувства комфортно с това да изговори директно с колегите си как може да са го засегнали, без да си дават сметка.

Мария: Обществото постепенно следва да изгради социални механизми за самоконтрол и самооценка – за да не го приемаш като нападка, ако някой ти каже, че не си постъпил правилно в дадена ситуация. Така се борим със собствените си предразсъдъци.

Ивана: Дори не осъзнаваме колко много предразсъдъци имаме, докато не се опитаме съзнателно да ги изкореним. „Не съм расист, но…“, „Не съм сексист, но…“

Факт, понякога очевидно обидни неща се казват намерение да се направи комплимент и с наистина добро желание, а след това човек се чуди къде и защо е сгрешил. Както в публичното пространство, така и близки до мен мъже споделят, че вече не знаят как да се държат с жените, така че да не сгрешат. Къде е границата между саморегулацията и баланса, за които говорим, и навлизането в хипотеза на кенсъл култура?

Мария: Голяма част от проявите на микроагресия действително се случват нецеленасочено. Например нещо елементарно – да се обърнеш към колежка с „миличка“, а към колегата си мъж да не би се обърнал така.

Ивана: Границата е много тънка. Ако направиш комплимент за външен вид например, той може да се приеме като учтивост, а може и като сексизъм, като микроагресия. Зависи от тона и контекста, но най-вече и от това да наблюдаваш реакцията на човека отсреща. Скорошен случай – дама започва работа в млад екип, където мениджърът ѝ споделя на всеослушание, че се радва в екипа да има ново, свежо попълнение. Друг неин колега се възмущава, че това е груба проява на сексизъм, тя самата обаче изобщо не го приема така в контекста на разговора. Твоята собствена реакция е много определяща за дефинирането на граници – ако приемеш нещо като комплимент, да имаш самочувствието да благодариш, а ако те засяга, да комуникираш открито, че е неуместно. Общество сме, следва да си помагаме в това.

Мария: Границата се определя там, където ти я слагаш. Най-добрата превенция е откритата комуникация. Има го моментът с поколенческия сблъсък – някой, който е свикнал на определено поведение, не иска хората, които е възпитал, да го превъзпитават. Ние отчитаме като съществен успех, че в публиката на събитието ни имаше представители на най-различни поколения и те ни споделиха положителна обратна връзка. Няма как да постигнем положителна промяна, ако изолираме определени групи хора или цели поколения от процеса.

По ваши наблюдения кои са основните стереотипи и микроагресия, с които жените се сблъскват в социална среда на ежедневна база? Включително и вие самите?

Мария и Ивана: Когато си навън в социална среда и не си седиш на стола, а говориш, танцуваш, хората автоматично приемат това като покана да навлязат в личното ти пространство.

Ивана: И липсата на усещане за безопасност. И аз, и всички момичета около мен трябва да се уговаряме да си пишем, когато се приберем, да си пуснем локация, за всеки случай, учим се как да държим ключовете си, така че при нужда да ги използваме като оръжие. Не е сигурно да се приберем пеш, не е сигурно да се качим в такси, не е сигурно и да ни закара човек, когото не познаваме достатъчно добре. В момента, в който стане тъмно, не е сигурно да си сама навън, а и се гледа как си облечена, в кой квартал си се разхождала. Има дрехи, които не обличам, когато излизам без приятеля си. Това не трябва да е така.

Мария: Помня един популярен тред в Reddit – какво би направила, ако в следващите 24 часа на света няма мъже? Отговорите на жените бяха показателни – биха отишли на плажа, или биха се качили на покрива на някоя сграда сами в 2 през нощта. Това е най-фундаменталният проблем: навън не е безопасно. Друг типичен предразсъдък намира почва на работното място, когато си позволяват да се занимават със семейния ти статус, да се намесват в личния ти живот. Най-трудно е за жените в предоминантно мъжки сектори и индустрии. На следващо място, разбира се, идва разликата във възнагражденията между хора от различен пол, които изпълняват една и съща професионална роля.

Разпространено мнение е, че у нас не съществува такава разлика и това е западен проблем. Какво мислите за тази теза? И на какво изобщо се дължи разликата във възнагражденията? Може би трябва да сме наясно с това, за да можем да идентифицираме нужните мерки.

Мария: Има го и в България и предразсъдъците, свързани с отсъствието поради майчинство, са една от причините. Другият фактор, който оказва влияние, е, че в някои сектори, все още са заети предимно мъже, и на жените не се гледа като на равни по възможности. Остаряло е разбирането, че има мъжка и женска работа, сектори, подходящи за жени и такива за мъже. Стереотипът е, че жената е секретарката, медицинската сестра, докато лекарят, мениджърът е мъж.

Ивана: Не е справедливо да бъдеш санкционирана финансово за това, че искаш да създадеш семейство. Няма обективно основание за съществуването на разлика във възнагражденията. Дори напротив, доказано е, че екипите с по-разнообразен човешки състав са по-ефективни. Компанията, в която работя, е много отворена към разнообразието, и въпреки това отне време, докато имаме първия глобален CEO жена. А за нас това е много мотивиращо, можем да се идентифицираме с нея, да видим, че ние също можем да сме на мястото, на което сме свикнали традиционно да виждаме един характерен образ на мъж с вратовръзка.

Мария: Това, което ще помогне практически, но ще отнеме време и ресурс, е да събираме и анализираме данни за продуктивността на отделните хора в различните сектори, както и да се публикуват отчети за разликата във възнагражденията. Някои компании, като например Revolut вече го правят, дори без да са задължени от регулаторен орган, за което ги приветстваме, но данните за разликата във възнагражденията са обезпокоителни. По отношение на някои метрики говорим за разлика например от над 50%. На базата на тези данни могат да се вземат мерки. Прозрачността на възнагражденията и премахването на клаузите за конфиденциалност по отношение на заплатата ще помогнат много, това е и един от изводите, до които достигнахме в рамките на Shaping Sofia IV – Жените на София. В дългосрочен план това ще е от полза и на самите компании, ще ги направи по-атрактивни като работодател. Препоръчително е прозрачността да присъства като регулаторно изискване, иначе много компании не биха искали да видят грозната истина изначално, защото, видят ли я, ще трябва и да предприемат конкретни действия за подобряване на ситуацията, което не винаги е в интерес на бизнеса.

Дори и да няма разлика във възнагражденията, дори ако на интервюто не те попитат ще имаш ли деца, дори при законовата гаранция да се пази мястото ти, за да се върнеш след майчинство, предизвикателствата пред жените на работа не са никак малко. Светът ни е динамичен и понякога след връщане от майчинство се налага да започваш всичко отначало. Как може да се помогне на майките да не губят кариерните си възможности?

Ивана: Споделеното родителство е много полезна крачка в тази насока, но на ниво съзнание не сме напълно готови за нея. Обичам да разказвам една история – на семинар в Лондон дамата мениджър на една частна компания сподели, че е въвела практика във фирмата си майчинството да може да се поделя между мъжа и жената за по половин година, но никой баща не е поискал да се възползва. Запитани защо, са отговорили, че не могат да си представят да се затворят за шест месеца у дома и след това не биха били конкурентоспособни. А тук жените отсъстват по около две години… Жената гледа детето, защото това е нейното задължение а бащата, ако се включва, „помага“.

Мария: Би помогнало и да има програми за повторно въвеждане на служителите в процеса на работа. Според скорошно изследване в следващите 20 години 50% от съществуващите професии ще изчезнат или ще се трансформират. Няма как след две години отсъствие да си релевантен на пазара, ако не се работи за повторното ти включване. Ключово е и самите жени да си помагат повече помежду си. Нещо, към което искаме да насочим бъдещите си усилия, е солидарността между жените. Говорихме си много как да приобщим мъжете към каузата за благосъстоянието на жените, но всъщност наблюдаваме колко често жените умишлено си пречат или се осъждат взаимно, вместо да създават среда на взаимопомощ.

Какви предразсъдъци наблюдавате между самите жени?

Ивана: Например когато се гледа с пренебрежение на майките, които избират да си останат у дома. Техният избор е достоен и следва да се уважава. Проблематично е единствено, когато те казват на жената, която пък е решила, че не иска да има семейство, а иска да гради кариера „Е, добре, де, ти сега кога ще раждаш?“. Чуждият избор не ни засяга по никакъв начин. Какво печелим, когато кажем на някого „Хайде, ти да си следващият“, когато става дума за деца и сватби? Ако попиташ защо, ти се отговаря „защото така трябва“ и разговорът отива в коренно различна посока.

Мария: Мислѝ какво казваш, мислѝ как се отразява на човека насреща, дали изобщо имаш моралното право да го ангажираш в такава дискусия – ето това трябва да подобрим като общество. Специално в България имаме да извървим още много път.

Ние си говорим много приятно тук, но повечето от темите от разговора ни, както и от отминалото ваше събитие, са анализи, които отнасяме към София. А какво става с останалата част от страната? Правилно ли е да делим темата на София и провинция? Ако тук, в нашия балон, напредваме, макар и с малки крачки, случва ли се това и извън територията на столицата?

Ивана: Извън столицата има още повече работа. Като организация ние сме базирани тук и изследваме случващото се тук, но си даваме сметка, че част от темите, които тук поне набелязваме като проблематични, в по-малки населени места се приемат като ежедневие, като нормалното състояние на нещата.

Мария: Тук сме, за да бъдем максимално близо до проблемите на града, в който живеем, но се стремим към промени, които да започнат оттук и да се разпространяват из цялата страна, както и ние, чрез нови локални хъбове, да разрастваме дейността си, за да сме близо до хората. В по-малките населени места наблюдаваме, че общността е по-сплотена и по-трудно се задвижват промени на местно ниво, защото е трудно някой да бъде новатор, би означавало да застане срещу общността си.

Ивана: Положителното е, че наблюдаваме раздвижване и интерес към темите ни. Наши шейпъри, развиващи предприемаческа дейност все повече се обръщат към по-малки населени места в желанието си да спомагат за възродяването и обновяването им. Други организации, наши съмишленици като Коалицията за Медийна Грамотност пък целят да помагат на възрастни хора как да разпознават фалшиви новини и да култивират критично мислене по отношение на медийно съдържание. Надяваме се и целим диалогът за благосъстоянието на жените също да не остава само в столицата.

Вижте още: 

Обръщения, предположения и докосвания: Невидимите прояви на микроагресия към жените в офиса