Случи се така, че ми се наложи последните няколко дни да деля обща стая с няколко колеги по време на командировка. Хора, които генерално са ми приятни, но до момента на пътуването не се познавахме чак толкова добре, че да сменяме долните си гащи едни пред други.
Естествено, мисълта ме притесняваше повече, отколкото да ме ентусиазира.
Единственото, което ми допадна в идеята за обща стая, беше да изляза от комфортната си зона. По отношение на съжителството с хора рядко го правя.
Не съм живяла на общежитие, за което се радвам толкова, колкото и съжалявам – може би това спорно в естеството си преживяване щеше да ме е научило да не се вбесявам, ако някой остави чашата си на масата без подложка. Рядко деля жилищно пространство с хора, поне не и откакто имам пари за нещо различно от хостели, и откак спрях да пътувам по програмата Еразъм +, в която обичат да настаняват в най-евтините възможни места.
С времето спрях да посрещам гости и от CouchSurfing – приложението за взаимно гостуване из чужди страни, което бавно и сигурно се обърна на поредния Tinder, както често се случва с редица социални мрежи.
Именно затова и зарязах домакинстването там, когато разбрах, че не ми е много интересно да пия вино с непознати французи, да водя по барове непознати италианци и да получавам масаж със (с)порно качество от непознати гърци.
Понякога ме кара да изпитвам същинска агресия към някои от най-любимите си хора.
Мразя да ме будят с песни хората, за които аз самата също не бих искала да си намаля музиката.
Мразя да чакам пред тоалетната сутрин, точно толкова колкото мразя и някой да ми чука на тоалетната, за да провери скоро ли ще я освободя.
Мразя да не ми достига топла вода – независимо дали е защото някой я е изхабил преди мен, или защото ми се налага аз да пазя да не я изхабя преди някого.
Дори що се отнася до партньора ми, на когото нямам проблем да напиша романтична поема и с когото обожавам да гледам залези, хваната за ръката му – отново ми е крайно трудно да деля едно и също одеяло, да се съобразявам с разликите в графика ни на сън или да разпределям рутинни задължения като пазаруването или миенето на чинии.
Идеалната ми житейска ситуация изглежда като: аз + грамофон + куче + телефон, който никога не звъни + близки, които се появяват и изчезват в зависимост от личните ми нужди за социализация.
Знам, че това е безумно егоистично нещо, което да признаеш на глас, но е не по-малко безумно неискрено да откажем да си помислим наум на колко от нас всъщност би им било много приятно да живеят точно така. Дълбоко в себе си никой от нас не иска да прави компромиси.
Ако жертвоготовността беше приятна и желана, нямаше толкова да се проповядва в религии, идеологии, детски книжки и литература за възрастни.
Правим компромиси, защото обичаме даден друг човек или други хора, защото така ни се е наложило в даден момент или защото има неща в живота ни, които намираме за по-важни от егоистичния си комфорт. Не защото компромисите са приятно нещо за правене.
Именно затова идеята за излизането от комфортната зона и деленето на стая всъщност ме и зарадва, освен да ме ужаси. Приех я като малка тренировка по търпимост към другите.
Животът като в „Боен клуб“, където си притежаван от вещите, които притежаваш, все пак представлява една доста нежелателна житейска ситуация.
Както и куплетът от любимото парче на Morcheeba – Enjoy The Ride, който в превод гласи, че ако затвориш вратата на дома си и не допускаш никого вътре, това е пространство, пълно с нищо – всичко онова, което е под кожата ти.
Цялостните ми идеи за солидарност, взаимопомощ и общност между хората всъщност биха се превърнали в празни приказки, ако толкова настоявам да си имам кутийка, в която да мога просто да се скрия от всички.
Нито за момент не ми се наложи да будувам, когато не ми се будува, нито да съм принудена да лягам в неудобно за мен време.
Имах възможност и да хапвам, и да почивам, и да чета или работя, и да се занимавам с тренировките си, и да ползвам на воля банята, когато ми е нужна, и да си правя свои неща, без никой да ме разпитва какво точно правя и защо го правя.
Същото може да се каже и за останалите от екипа, които също приключиха командировката доволни и заредени и може да се каже, че си тръгнахме по-близки, отколкото отидохме. При това не заради смяната на гащи в едно и също помещение.
Замислих се над едни думи на баща ми, които някога ме бяха учудили и подразнили едновременно – че ако човек не може да бъде щастлив на тясно, значи не може да бъде щастлив и нашироко. Да, бе, да, бях си казала тогава, това не са нищо повече от мотивационни приказки на тема защо цялото семейство да делим обща баня.
Вече отдавна си давах сметка, че е прав, и тази малка колегиална ситуация за пореден път го доказа.
Всъщност не е нужно кой знае какво, за да оставиш на другите лично пространство, а те да оставят на теб твоето.
Достатъчно е да си общувате искрено, така че да изразите кой от какво има нужда. Не е излишно да задавате въпроси, да предупреждавате, ако ще използвате общ уред или ако общо помещение ще ви трябва задълго.
Да измиете чинията след себе си, а не да струпате кула в мивката, която да очаква я хлебарките, я съквартирантите ви да се погрижат за нея. Както и да ползвате малки, но ценни приспособления за взаимно улесняване на живота като тапи за уши, превръзка за очи за сън и слушалки за музика. Да не занимавате някого, докато чете, и да не му надничате зад гърба, докато пише. Да не награбвате вещите му, без да попитате. Да спазвате взаимно рафтовете си в хладилника.
И е непосилно трудно, когато не се – тогава и различните пространства, като отделни стаи, апартаменти или къщи, не биха могли да подобрят кой знае колко ситуацията.
Дали ще усещаме удобство и хармония в присъствието на други, има общо с броя и квадратурата на помещенията наоколо, но много повече има общо със самите нас и със съответните други.
Понеже личното пространство не е точно място. А е въпрос на възпитание. Въпрос на манталитет. Форма на мислене в главата ни е, която следва да бъде неприкосновена от външни лица.
А ние да им оставим тяхната.
Вижте още:
Диагноза: Живот със съквартирант
