Никола Шимановски от Манчестър е на 39 години и работи в туристическия бранш. В статия, публикувана в Woman’s Health, тя разказва какво е чувството когато партньорът има проблеми с фертилността и споделя през какъв ад трябва да минат някои двойки, за да се сдобият с деца.
Ето нейната история:
От момента, в който срещнах Марк на сватба през 2008 година, знаех, че той е човекът, с когото искам да имам деца. В първите дни на нашата връзка той показваше, че също иска семейство. Няколко години по-късно се оженихме. Гледайки как хората се борят с невъзможността да заченат, решихме да започнем с опитите веднага. Не смятахме, че ще е лесно, но смятахме, че ако правим достатъчно секс без предпазни средства, рано или късно просто ще се случи.
Година по-късно, когато не се случи, посетихме личния доктор, който ни насочи да си направим някои тестове. Никога не съм си представяла, че Марк ще е този, който ще има проблем, но гинекологът обясни, че той има намален обем на сперматозоидите. Това означаваше, че можем да продължим да опитваме, но това определено ще затрудни нещата да имаме бебе по естествен път.
Бях решила, че Марк никога не трябва да се чувства виновен – това беше наш общ проблем, не негов – но той се чувстваше така, макар и тихо. Той се хвърли да търси решения – започнахме с правенето на лежерен секс по време на пиковете на овулацията, след това със сутрешни визитации в болницата рано сутрин, преди да започне нашия опит с инвитро фертилизация през есента на 2013-а.
На Коледа бях бременна и се чувствах така, сякаш всичко си идва на мястото. Но няколко седмици по-късно направих спонтанен аборт с близнаците – мъчително преживяване за всеки, което го правеше още по-съсипващо заради факта, че мечтите ни за родителство бяха свързани именно с тази бременност. Бях се подготвила дапрекарам цялата 2014-а справяйки се с хаоса на новото майчинство. Реалността изглеждаше непоносима.
Месеци по-късно забременях по естествен път, само за да загубя и това бебе. Бяхме се подготвили за още една инвитро процедура следващата година, но отново направих спонтанен аборт. За първи път усетих, че бъдещето ми е извън моя контрол.
Лутах се между пристъпи на гняв и на тъга, измъчвана от съобщенията във Facebook за новородени бебета и изтощена от емоционалните усилия, които се изискваха да изглеждам щастлива пред очакващите приятели. Най-трудно беше в деня, когато трима от тях съобщиха едновременно, че чакат дете. Невинен въпрос от доброжелателен непознат на сватба или рожден ден можеше да ме доведе до сълзи и само се показвах за малко на бейби шауърите, за да се срина след това в колата на връщане към къщи.
Беше ми по-лесно да не ходя, затова започнах да се изолирам. Работех като туристически агент на свободна практика, нямах офис в който да отида, така че можех да прекарвам дни наред без да излизам от вкъщи, насилвайки се да ям и да спя – и понякога да правя секс с военна прецизност, колкото да не изпусна шанса да забременея отново.
Това, което ме държеше на повърхността, беше Марк. Предполагам, че е лесно да се отправят обвинения, когато един от вас има проблем, а при другия изглежда сякаш всичко е наред. Но не беше. Тестовете в частна лаборатория потвърдиха, че и моят яйчников резерв е нисък, което правеше обвиненията още по-неоснователни. Освен това, нито качеството на спермата на Марк, нито моите яйцеклетки можеха да бъдат виновни за моите помятания. Ние просто нямахме късмет.
Болката ни засегна по различен начин. Той се държеше стоически, докато аз се оттеглих от света. Но ние тихичко се подкрепяхме. Той ми помогна да осъзная, че сме заедно в това, и колкото и болезнено да беше, ние минаваме през тези предизвикателства с обща цел – да станем родители. По негов съвет аз започнах да се отварям пред хората за това как се чувствам. И когато спрях да слагам усмивката на лицето си, успях да видя, че моите приятели могат да бъдат извор на непоколебима подкрепа – стига да ги допуснех.
Нашата история има щастлив край. На нашата четвърта процедура по инвитро фертилизация забременях. Въпреки че не посмях да се зарадвам на момента с бременността, през май 2017-а родих здраво момченце. И чак тогава успях да размисля върху това какво отражение имаше безплодието върху нашите животи – и че бяхме сред щастливците, при които болката завърши с родителство.
Някои хора прекарват години наред, живеейки в тази несигурност, в която толкова свикваш с това, което не се случва в тялото ти, че забравяш да се грижиш за ума си. Дори днес да правя планове ми изглежда като лукс – толкова дълго време не правехме подобни.
Но Марк и аз сме силни – като индивиди и като двойка – за да преминем през това.
