„Абе, това е то животът – или си на черешата, или си в корените ѝ“, заключва мъдро моя бивша колежка от предишна работа, докато допушваме третата си поред „първа“ за деня цигара и отлагаме гмурването в PR-ския живот. Възможно е и двете да бяхме с махмурлук онази сутрин, по-късно си щракнахме снимка, за която получихме легендарния коментар, че приличаме на рок звезда и моделка в абстиненция. Снощни или не, тогава бяхме по-скоро в корените на черешата.
А нейната максима, която тогава запомних, присвоих, та и често повтарям като своя, не е валидна за всички хора. Но е изключително валидна за хората, които живеят с гранично личностно разстройство. Няма да кажа „страдат“, някакво виктимизиращо и излишно драматично е, а, нека си го кажем честно, граничната личност невинаги страда.
Граничното личностно разстройство е състояние на психичното здраве. Такова, за което ще чуете да ви кажат целия спектър досадни коментари и съвети от „ох, ти не знаеш какво искаш“, през „ох, стой си една вечер у вас“ до „ох, много пък ги преживяваш нещата, я се усмихни“. А, да, също и това – „едно време баба ти на село само гранично личностно разстройство е имала“, нищо че тя и да е имала, просто е живяла във време, когато се е считало, че няма проблем, който да не може да се оправи с един здрав бой.
Хората с гранично личостно разстройство се отличават със силно турбулентен характер и изпитват редовни, внезапни и екстремни промени в настроението, имат традиционно нестабилни взаимоотношения и усещат затруднения с контролирането на емоциите си. При тях е налице по-висок риск от самоубийство и саморазрушително поведение във всички негови възможни форми. Терапията с разговори е основен метод за контролиране и е регулиране на граничното личностно разстройство, а пълното му и окончателно туширане може да се приравни с невъзможно.
Хората с това състояние имат силени изпитват перманентен страх от изоставяне и имат проблеми с регулирането на емоциите си, особено гнева и тъгата. Те също така са склонни да демонстрират импулсивно и рисково поведение, като безразсъдно шофиране, самонараняване, злоупотреба с храна, алкохол и субстанции. Много хора, които живеят с гранично разстройство на личността, не знаят, че го имат и може да не си дават сметка, че съществува по-здравословен начин да се държат и да общуват с другите.
Граничните личности имат навика да виждат и себе си, и другите като изцяло добри или изцяло лоши. Самооценката и представата им за себе си се определят почти изцяло от отношението на хората, и то не на кои да е, а на тези, от чието изоставяне се страхуват. Те сменят работата и средата си често, не могат да се задържат задълго никъде, склонни са да защитават противоречиви и противоположни тези и идеи, като всеки път са напълно убедени в правотата си. Темите и заниманията, които ги радват, ги изпълват със смисъл за известен период от време, след което губят всякакво значение. Причините да се чувстват еуфорично щастливи или безмерно нещастни не се базират на логика, а на моментен импулс и емоция, които ги карат да генерализират цялото си съществуване. Един от всеки десет, живеещи с гранично личностно разстройство, се самубива.
За разлика от биполярното разстройство, граничното личностно такова е в много по-голяма степен реактивно, тоест дължащо се на моментен дразнител, а епизодите му продължават далеч по-кратко.
Има определени въпроси, на които човек може да си отговори, ако се чуди дали неговото поведение или това на някого от близките му, може да е гранично личностно разстройство.
Твърде много „да“ на твърденията по-долу индикират, че проблемите в себеусещането или взаимоотношенията не са просто особености на характера, за които да се самообвинявате или, съответно, да се сърдите на човека насреща:
Връзките ми са много интензивни, нестабилни и се редуват между крайностите на прекалено идеализиране и подценяване на важните за мен хора.
Емоциите ми се променят много бързо и изпитвам интензивни епизоди на тъга, раздразнителност и тревожност или пристъпи на паника.
Гневът ми често е неуместен, интензивен и труден за контролиране.
Сега или в миналото, когато съм разстроен, съм се занимавал с повтарящи се суицидни поведения, жестове, заплахи или самонараняващо поведение, като порязване, изгаряне или удряне.
Имам видимо променливо и непостоянно усещане за себе си, за това кой съм или в какво наистина вярвам.
Изпитвам много подозрения и дори съм параноичен (погрешно вярвам, че другите замислят да ми причинят вреда); или преживявам епизоди под стрес, когато чувствам, че аз, другите хора или ситуацията са донякъде нереални.
Разпознавам се в две или повече самоувреждащи поведения, като прекомерно харчене, опасно и неподходящо сексуално поведение, злоупотреба с вещества, безразсъдно шофиране и преяждане.
Полагам неистови усилия да избегна истинско или въображаемо изоставяне от хора, които са ми близки.
Страдам от чувство на празнота и скука и същевременно не мога да се концентрирам продължително върху никое действие.
Повечето личностни разстройства започват в тийнейджърските години, докато личността се развива и узрява. В резултат на това почти всички хора, диагностицирани с гранично личностно разстройство, са на възраст над 18 години. Въпреки че всеки може да го развие, се случва по-често при фамилна анамнеза. Хората с други психични заболявания, като тревожност, депресия или хранителни разстройства, също са изложени на по-висок риск. Между 1 и 6% от всички хора в различни държави са диагностицирани с гранично личностно разстройство, като 75% от тях са жени, но скорошни изследвания сочат, че е възможно при мъжете просто да е налице масово неразбиране при диагностицирането и смесване на това състояние с депресия или посттравматичен стрес.
Формулирани като симптоми, твърденията, изложени по-горе, звучат така:
Граничното личностно разстройство е резултат от комбинация от фактори, сред които водещите са:
Състоянието се диагностицира само от професионалист и се влияе положително от много продължителна и непрекъсната психотерапия. Около 50% от всички хора с признаци на състоянието успяват да се възстановят в достатъчна степен, че да поддържат адекватни лични отношения и да могат да упражняват желана от тях професия. Това е обаче само ако не изберат да повярват и приемат, че „просто са си такива“.
Вижте още:
