Бъдни вечер с роднини: изпитание за душата

| от Цветелина Вътева |

„The weather outside is frightful“, пее Дийн Мартин от плазмата. Фразата добива нов смисъл в светлината на фините прахови частици в коледния въздух. Гася телевизора и тръгваме за вечерята с роднини на Бъдни вечер. Проверявам дали сме взели всичко. На вратата има списък.

Преди: „Така: лична карта, пари, цигари, очила“. Сега: памперси, дрехи за преобличане, аспиратор за нос, капки против колики, каишка, пликчета за лайна, крем против подсичане, физиологичен разтвор, залъгалки, мокри кърпички, сухи кърпички, ключовете от колата, ключовете от другата кола, ключовете от нас, ключовете от наште, ключовете от гаража, ключовете от двора за гаража, кош, одеяло, бебе, куче“.

Освен това взимаме една тава с боб, една торта без капак, пет торби с подаръци, фотоапарат.

По стълбите спираме, за да съберем падналите лепящи листчета от торбите с подаръци. Забравили сме крема против подсичане. Връщаме се. След половин час сме в колата и скоро пристигаме у родителите ми, където ще прекараме Бъдни вечер с тях, баба ми, сестрата на мъжа ми, мъжа й, шестгодишния им син и родителите му. На мъжа на сестрата на мъжа ми имам предвид. Стоварвам мъжа ми, бебето, кучето, физиологичния разтвор, мокрите кърпички, пликчетата за лайна и прочее и отивам да взема баба ми.

Качвам се до горе. Слизам до долу. С тава със сарми, кутии с тиквеник и още пет торби с подаръци. Коледната еуфория няма край.

Когато влизам при нашите, сетивата ми избухват в експлозия от празнични звуци. Мъжът ми крещи „Д*ба помияра, д*ба“ по кучето, което до сутринта имаше разстройство заради откраднато и изядено руло Стефани, а сега набива туршия от масата. Бебето реве. Майка ми го разнася на ръце и вика „Гладен е! Дойде ли Цвети? Гладен е!“. Другите две кучета лаят по това, което яде туршия от масата. Баща ми крещи „Къде са ключовете?“. Някъде от дъното на хола Дийн Мартин пее „The weather outside is frightful“ от плазмата.

Промъквам се през торбите с подаръци, които вече са плъзнали от под елхата към останалата част на хола и коридора. Опитвам се да обясня, че бебето не е гладно, защото е яло преди малко. „ЗНАЧИ СЕ Е НААКАЛ НА ДЕДИ МИЛИЧКИЯ“, отсича баща ми. „Иди да го преобуеш“. Обяснявам, че е преобут преди да излезем. Понякога бебетата просто реват.

Затварям се в една стая, за да надпиша картичките – традиция. След мен се чува тих, но настойчив глас. „Хайде, бабе, да си обуеш чехличките“. Обръщам се, за да обясня на баба ми, че малкият е на два месеца и не може да си обуе чехличките. Опа. Говори на мен.

Тамън сядам да надпиша картичките и гостите пристигат. Шестгодишният племенник на мъжа ми директно се юрва към елхата и започва да разопакова подаръци на случаен принцип. Кучето с разстройството минава покрай кучето-пекинез и второто изпада в истерия. Третото се присъединява към конфликта, става бой.

След малко всички кучета са набити, а племенникът е разопаковал половината подаръци с коментари от типа на „Това е за Руми. Май са чорапи“.

„ОЛИ, НЕ!“, изпищява някой на онова куче, което краде. В резултат на крясъка бебето ревва. „ОХ, НА ДЕДИ, ГЛАДЕН Е!“, вика баща ми. „Няма ли да го нахраниш това бебе? Държите го гладно“.

Искам да довърша проклетите картички. Едва дописвам една и баба ми идва при мен. „Е преди малко си беше обула чехлички и беше добре, сега пак ходиш боса“. Обувам чехличките и докато хвана химикалката, майка ми вика всички на масата.

Настаняваме се тържествено на трапезата, решена в битов стил. Баба ми казва: „Това е едното вино, а това – другото. От кое искате?“. Баща ми прекадява с тамян, от което няколко души започват да кашлят. Трябва аз да кажа молитвата, защото съм била „най-артистична“. В смисъл: само аз я знам.

Докато си я припомня, бебето ревва. Този път наистина е гладно. Отивам да се усамотя и да го нахраня, а зад мен кънти химна на нашата Коледа: „Оли, не!“. Мечтая за момента, в който ще съм си вкъщи с котката и ще сортирам кои пликчета са за хвърляне и кои ще отидат за опаковки на подаръци за другата Коледа.

Връщам се в хола, за да установя, че всички ме чакат и вече са гладни и нервни. Час по-късно, сред шеги и закачки, от „Прекрасни са сармите“ и „Малко прегорях боба“ до „Не, не, чудесен е“ и „Жоро, подай ми солта“, всички са позачервени от виното и поотпуснати и е време да видим какво е оставил дядо Коледа под елхата.

Явно няма да надпиша картичките, но съм решена поне да присъствам на разопаковането на подаръците. Уви, бебето усеща това със своите свръхестествени сетива за тормоз и решава да реве до посиняване. „Ох, на деди“, умилява се баща ми. „Май е гладен“, предполага майка ми. „Сигурно не се е наял хубаво предния път“, заключава баба ми. „Ми тя като не яде като хората, как да има кърма“, чуди се на глас съседката от втория етаж.

Добре де. Последното не е вярно.

Преди да дойде декември, изрично съм предупредила майка ми, която обича да пазарува и да прави нелепо щедри подаръци, че тази Коледа ми се иска да ни подари някакви нормални неща: книги, пуловери…И наистина…докато ровя в торбата с моите дарове, вадя пет книги, портфейл, тефтер…нещата определено са под контрол.

На дъното има нов айфон. Гледам го тъпо, докато баща ми до мен гледа също толкова тъпо най-новия модел телефон на Xiaomi. Иначе изобщо не сме материални и ядем боб на покривка с битови мотиви.

Родителите на мъжа на сестрата на мъжа ми доскоро живееха в Бразилия и носят тамошна кашаса и шалове от Рио. Всичко върви чудесно, докато мъжът ми не отмята получените пуловери, чорапи и ваучер за каране на моторна шейна и не стига до подаръка от майка ми…електрически скутер. Еуфорията му мощно задминава тази на шестгодишния му племенник, с когото излизат на етажа да покарат скутера. През това време се прибира съседката, която е нападната от трите превъзбудени кучета и някой отново крещи „Оли, не!“, а друг  – „Бебето е гладно“.

Отивам да го храня. Баба ми ме следва по петите с чифт НОВИ чехли и призив да ги обуя. През това време Коледата идва. Тихо. Обичам семейството си. Това е истината.

 
 


Повече информация Виж всички