Не вярвах в съществуването на така наречените редпилъри, докато не се сблъсках челно с един от тях – стар познат, с когото не бяхме се срещали от няколко години и чиято анонимност ще запазя.
Щом отново се засякохме, го открих неузнаваем. Малко беше останало от веселото и щуро момче, което помня. За броени минути той успя да ми изрецитира като по учебник всичко, за което бях чела за тази съвременна субкултура с известно недоверие, че надали е чак така. Нещо повече, той дословно употреби в разговора думите, че е прозрял реалността, защото е изпил червеното хапче, the red pill (както Нео във филма „Матрицата“).
По същество това е човек, който вярва, че жените, а не мъжете, са привилегированата, при това незаслужено, обществена група. И с понякога достигащо до искрена омраза негодувание, е убеден, че на жените генерално им е по-лесно в живота.
Сред най-тривиалните аргументи в подкрепа на последното попадат някои от следните: жените и децата се качват първи в спасителна лодка; мъжете държат вратите отворени за жените, а не обратното; обикновено жените получават по-леки присъди; мъжете плащат първата среща; от мъжете се очаква да направят първата крачка.
Някои от тези аргументи касаят напълно ирелевантни обичаи – на кого му пука дали ще му отворят вратата например? За други е много малко вероятно някога да бъдат приложени на практика – колко често в живота си чакаш ред за спасителна лодка? Трети, ако изобщо са достоверни, се базират на практическа необходимост – една жена би получила по-лека присъда, ако я чака кърмаче, с оглед грижата за него (а конкретно в България, покрай знаковото дело срещу Десислава Иванчева и Биляна Петрова, знаем, че изобщо не е норма да се случи така!).
Четвърти, като първата крачка и черпенето на среща, изобщо не са някаква догма в съвременното общество, а когато са били, това се е дължало на очакването, че на порядъчната жена не се позволява и полага нито да работи и да изкарва свои собствени пари, нито да може да прояви самостоятелен интерес към романтична или сексуална активност. Да не говорим, че немалко мъже са способни да се оплачат от черпенето и първата крачка, но същевременно да те намразят, че ги „скопяваш“, ако предложиш да платиш, или да те презрат като отчаяна или лесна, ако поемеш инициативата спрямо тях.
Те акцентират върху факта, че съответните престижни постове и космически възнаграждения отиват при много тясна прослойка от други мъже, при които, поради социалния им статус отиват и жените… Докато самите редпилъри остават с пръст в уста по всички параграфи. За това те вярват, че не получават от жените вниманието, което следва да им се полага, и са им много обидени за това.
В диалога с моя стар познайник той се отклони в математика на тема несправедливостта на факта, че ако в един колектив има пет жени и петима мъже, няма да се получи ситуация, в която всеки мъж си има жена, а е възможно четири от жените да проявяват интерес само към единия от мъжете, а последната просто да няма интерес към никого.
Спрямо неговата (характерна за идеологията на редпилърите) представа разпределението на партньори би трябвало да се случва като контролирано раздаване на равни материални блага, независимо че не би бил съгласен с последното.
Попитан как си представя изхода от нежеланата романтична ситуация, той бе категоричен, че на мъжа се налага да следва поведенческите модели на алфа мъжкарите и милионерите като единствен начин да се „сдобиеш“ с жена.
Това, което редпилърите отказват да разберат, е че отблъскването на жените от тях се дължи на персоналното им поведение и на разбиранията им, а не на съществуването на така наречени алфа мъжкари, каквито огромна част от жените не бихме харесали изобщо.
„Повечето момичета нямат какво да предложат. Няма те да ме заведат някъде, няма да разкажат някоя интересна случка, няма да ме научат на нищо и даже един виц не знаят, за да ме разсмеят. Честно казано, не съм срещал много момичета, които да са забавни и/или от които да съм научил нещо…
Не мога да разчитам да се запознавам с момичета на събития, защото в малкото пъти, в които се е случило, това не е довело до нищо. Също на общи приятели не мога да разчитам, защото да са ме запознали максимум два пъти и пак нищо не е ставало… Така че аз трябва да си създавам сам запознанствата“, сподели ми той в разговор, който цитирам дословно.
На помощ му идва тактиките, наречени day game и night game, или в превод „дневна игра“ и „нощна игра“ – практиката да излизаш през деня и през нощта с нарочна цел да наблюдаваш и заговаряш непознати жени с намерение запознанство и интимен контакт.
Общността на дейгеймърите използва тактики, стратегии и конкретни реплики, изучавани от онлайн треньори. Препоръчва се заговарянето на максимален брой жени с оглед ниската процентна успеваемост на активността.
Отварям скоба да споделя, че с оглед социалния експеримент преди години, веднъж реших да изляза на кафе с дейгеймър, за да проверя как се развива стратегията в последователност. На въпросното кафе така и не разговарях с човека насреща, не научих за неговите навици, интереси, страхове, спомени и цели, не срещнах емпатия, уязвимост и човещина, а се сблъсках със стена от предварително заучени фрази и жестове, като въпроса „ти добри момчета или лоши момчета харесваш“ и „искам в ръката ми да се появява чаша мартини, когато щракна с пръсти, като Джеймс Бонд“… Ако до този момент го харесвах – мигновено щях да спра.
Умишлено отворих темата за възрастовата разлика пред своя познат редпилър, за да науча от него следното: „Когато съм над 30, защо бих предпочел 22, а не 32-годишна? Защото най-вероятно е била с по-малко мъже и ще идва с по-малко емоционален багаж и предпочитания. И отделно, защото визуално ще е по-привлекателна като е в разцвета си. Просто е така. А и мъжете на чисто биологично/еволюционно ниво сме програмирани да търсим където е по-плодовито, така че е нормално на 22 да е повече, отколкото на 32“.
Сподели и че изпитва погнуса от идеята една жена да е била с други мъже, докато за един мъж големият брой партньори е в реда на нещата, дори е желан.
„Не искаме никой да пипа жената ни, дори и още да не е станала наша, защото ако има дете, тя си знае, че е нейното, но мъжът няма как да знае дали е негово. Освен това при бройките, багажът, предпочитанията и критериите нарастват. Даже прабаба ми, която е била само с един мъж в живота си, викаше: „Човек, ако ги сменя много, захитрява“ в смисъл, че иска още и още повече качества у половинката си…“
Категоричен е, че за него най-важното у една жена е външният вид, а очакванията му в тази насока са тя да излъчва скромност и невинност, да изглежда чиста и естествена, като чистотата обвързва не с хигиена, колкото с това жената да не е „омърсена“ от досегашните си контакти. Вярва, че опитът е търсено качество у мъжа и отблъскващо у жената.
По отношение на приоритетите на жените по отношение на мъжете вярва, че ръстът и финансовото положение играят най-съществена роля в избора. По негови наблюдения в среда с повече жени и по-малко мъже все пак жените по-често са обвързани, а мъжете по-често не са.
Ако някога се напише биографична книга: „Аз, редпилърът“ за цялото това обществено течение, би било подходящо тя всъщност да започва с тези думи. Казвам го не с ирония, а с притеснение.
Съществува цяла прослойка относително млади и потенциално стойностни мъже, които сами режат възможността си за здравословен романтичен и сексуален живот, подведени и озлобени от собствените си токсични идоли на алфа мъжкарството, които се възползват от неблагополучията им и експлоатират тяхната психика.
На такива мъже не се полага секс по право, а по-скоро психологическа подкрепа.
Вижте още:
