Аз и Другият свят

| от Диана Юсколова |

Събуждам се в третия ден от лятото и никак не ми е лятно. Предстоят дъждове и гръмотевици, но по някое време и слънце ще има. Мисля си за далечните години, в които за първи път се срещнах с Другия свят – онзи, в който живеят хората в далечната, дълбока „вътрешност“ на страната. Онези хора, които вчера бяха докарани в София да изиграят едно хоро пред „Александър Невски“ и да ги върнат обратно с автобусите навреме, за да не закъснеят за животните, градините, нивите…

Когато за първи път се срещнах с този Друг свят през 1992 г., бях изненадана, учудена и объркана. Всъщност, това е един много хубав свят, в който всичко е ясно разпределено, предначертано и предвидимо. Нищо друго не може да се случи, а и никому не е нужно да се случва друго. Този свят стои някъде в Късното средновековие, малко преди Ренесанса, и там му е добре. Жените, които срещнах тогава, ме гледаха със съжаление за това, че на моите над 20 години не съм се омъжила и нямам деца, мъжете се чудеха дали да ме откраднат, или ще е опасно. Привечер, докато нижеха дълги низи тютюн или манатарки, си говореха за селските клюки, за животните и за времето. Защо ние от голямата София сме дошли по техния край, вместо да си гледаме работата, за тях беше загадка. А ние ходехме по пещери, катерехме се по скали, опознавахме гората и пътеките – защото тогава си въобразявахме, че трябва да познаваме света, и колкото повече го опознаваме, докато сме млади, толкова по-богати ще сме…

Когато вчера видях Другия свят отново, той все още беше в Късното средновековие.

Сякаш най-голямото постижение на тези хора беше, че са научили трудното хоро „Бяла роза“, което аз никога няма да науча. И понеже са постигнали тоя връх на цивилизацията, го демонстрираха. Показаха ни, каквото са успяли да усвоят, и си отидоха да си вършат своето. След тях остана един площад, осеян с бутилки минерална вода и опаковки от сандвичи. И една задушаваща горчилка дълбоко в моето гърло.

Всъщност, те дойдоха да напомнят за себе си, за това, че ги има все още и въпреки всичко. Вероятно никой от тях няма представа за това кой е важният човек, платил пътуването им, какви лични войни води той, с кого и защо. За тях е важно само, че е важен. Защо е важен – защото има пари. Защо има пари – не е важно. Идеята, че колкото повече иска човек, толкова повече получава, в Другия свят не работи – защото „много“ е абстрактно понятие, за някого се състои в автобус до София, за друг е обучение, пътуване, езици, опит… За трети е възможността да си купиш автобус, с който да караш в София някакви хора, когато ти хрумне…

Колкото повече години минават, толкова повече се задълбочава пропастта между мен и Другия свят.

Някога, преди 30 години, имаше някакви нишки, по които стигахме един до друг – ние „от голямата София“, бяхме интересни, нови, необичайни. Сега ни гледат враждебно, защото не разбират, как така не подкрепяме техния важен човек и си позволяваме да сме „против“. А той, техният, е важен, защото от него зависят те, домовете им, децата им, работата им, животните им…
Моят свят, от своя страна, потъна в дебрите на прехода. Единствено дребната надеждица, че ще се случи онова чудо, в което нещата работят както трябва не по волята на „важен“ човек, а защото така трябва, ме крепи, докато бродя по площада сред бутилките минерална вода и опаковки от сандвичи. Разделението в обществото се случи не защото ние, хората, го искахме – то беше там още преди 30 години, а във времето само се задълбочи.

Половината от нещата дойдоха от хляба – когато няма хляб, хората се озлобяват, готови са на всякакви компромиси и нищо не е по-важно. Не че за нас хлябът не беше важен, не че го имаше повече – чакала съм с часове камиона, който зареждаше кварталните магазинчета, за да донеса в къщи хляб в 2 часа през нощта. Но не позволих липсите да определят нито битието, нито съзнанието ми. Въпрос на чест е, и светоглед.

И се питам, моят свят ли е по-достоен за съществуване, или Другият? Защото заедно те не могат да съществуват по едно и също място и в едно и също време, това е ясно. Закономерно единият ще изчезне, ако не днес – утре. Не се страхувам от изчезване, ако това е нужно, но ужасно се страхувам, че може да се случи най-голямото достижение на децата ми да е хорото „Бяла роза“ и групово посещение на жълтите павета по волята на „важен“ човек…

Вижте още: 

Две вселени: едната шества за мир, на другата ѝ „крадат мъжете“

 

 
 


Повече информация Виж всички