В календара няма ден, който да не е Световният ден на нещо-си. Чак е учудващо, че първи април, популярен не само у нас като Деня на шегата или Деня на лъжата, не е официално обявен за Световен ден на нещо-си. Въпреки това той присъства в редица култури.
Обожавах го като дете заради обичая да излъжеш за здраве и абсолютно винаги и задължително измислях с какво да изпързалям различните членове на семейството.
Даже си броях колко успешни трика са ми се получили и съм успявала да излъжа повече пъти, отколкото да позволя да излъжат мен.
Между нас казано, бях и малко докачлива и винаги се засягах, когато някой друг съумее да ме измами и после, сочейки с пръст, да се смее: „Хвана се, хвана сееее!“.
С порастването изведнъж рязко усетих, че вече не се забавлявам на първи април. Спря да ми идва музата да измислям забавни номера, а и забелязах, че никой около мен не проявява особен интерес към изобретателните трикове. Попадах единствено на разни глупави вицове със „скъпи, бременна съм“ и се чудех дали и в кой момент всъщност се очаква да се засмея.
Може би Денят на лъжата просто не е особено забавен за възрастните, освен ако не забавляват с него деца. Мисля си, че това е така, защото в зрелия живот лъжите до такава степен се превръщат в част от социалната конвенция, че спират да бъдат предизвикателство.
Дори не говоря за изкусните лъжи, които се разработват стратегически и дълго време с идеята наистина да прецакаш или заблудиш някого.
Говоря за онези злободневни фрази, за които всички знаем, че са лъжа – и когато ги казваме, и когато ги чуем. И все пак продължаваме да ги казваме и да ги чуваме. С ясното съзнание какво е искал да каже авторът. Защото така просто е по-просто, удобно и лесно.
Лъжи като… Тези няколко, които наблюдавам най-често около себе си. Даже мога днес, понеже е първи април, да си призная, че ми се е случвало да се хващам как изричам някоя от тях. А дали е така или просто се шегувам за празника… всеки сам си преценя:
Да, на всички ни е неловко, когато засечем в метрото далечен познат, обаче сме толкова близо едни до други, че няма как просто да се измъкнем. Ако не е достатъчно свестен и разбран човек, та просто да си кимнем и да продължим живота си и подкаста или песента в ушите си, чудесно! В повече случаи обаче не е така.
Следва насилствено запълване на тишината с излишни общи приказки и откровени опити за клюкарство. И кофти тръпката носи бонус точки, ако човекът, освен далечен познат, е и нелицеприятен познат. Рано или късно някой от нас трябва да прекрати принудителния диалог. И какво по-лесно от: „Скоро трябва да пием кафе!“. Казано с ясното съзнание, че никога няма да пием кафе. И че и двамата (най-вероятно) съжаляваме, че сме се засекли дори и сега.
„Просто искам ти да си щастлив/а“ дори не е точно лъжа. Обаче представлява фраза, с която се прикрива по-конкретното и автентично желание на казващия. А това желание може да се развива в две посоки. „Просто не се издържа човек денонощно да те гледа в депресия, омръзна ми, спри се, стига, то не се трае вече!“.
Или: „Просто искам да не ми пречиш с нещастията и желанията си, не искам да поемам отговорност към тебе, не искам от мене да се очаква каквото и да било!“. Зависи от наличието на емоционален ангажимент у човека, който го произнася. Полулъжливата формула се изрича често във връзки и приятелства.
Вижте още:
Горното невъобразимо клише го пише в обявите на най-токсичните възможни офиси. Младият екип се състои от изкуствено нахъсвани от ръководството за състезание помежду им комплексирани злобари. Динамичната среда успява да съчетае изумително скучни и некреативни слугински задачи с денонощен стрес по изпълнението им, динамиката е в нивата на кортизол при служителя. А конкурентното възнаграждение означава, че сметките за месеца ще се конкурират коя да бъде платена, защото няма как всичките.
Ако ли пък в обявата пише и че „тук не сме екип, а едно голямо семейство!“, бягайте с двеста – на тежка корпоративна пропаганда е!
Вижте още:
Шест думи, които ме провалиха на интервюто за работата-мечта
„Не ми се води този спор в момента и искрено се надявам да забравиш.“ Или накратко: „Не, няма да ти взема коте или куче.“
Веднъж-дваж да се случи е възможно. Ако обаче даден човек непрекъснато се измъква с това по отношение на нас или на конкретно нещо, което предлагаме, значи сме в друг сценарий. А именно… Слабохарактерната реплика за „Ами всъщност не искам“, или, още по-зле: „Да, реално ми се прави нещо, но да е по-интересно и да е с по-готина компания, затова ще ти кажа, че нямам време и ако не си намеря по-добро занимание, ще звънна на теб като резерва“. За хората и за нещата, които наистина искаме… Винаги. Има. Време.
Би следвало с тези думи да се смекчава удара при зарязване. Поизлизали сме с някого, било ни е приятно заедно, но не достатъчно. Може би сме правили секс с него един до няколко пъти, също е било супер, без да е феноменално. И вероятно сме знаели от самото начало (което би било доста гадно от наша страна!) или пък сме разбрали с течение на общуването, че не искаме този човек да е партньорът ни в живота.
„Виж, не те харесвам достатъчно, не си ти човекът“ ни звучи грубо, а ние не искаме да го разревем, че после да се оправяме с тъгата му и да трябва да му казваме: „Просто искам да си щастлив/а“. „Виж, на мен просто ми се правеше секс“ пък стои още по-безчовечно.
Ако наистина много харесваме някого, искаме връзка с него. Обикновено я искаме точно защото много сме го харесали. А не сме го харесали много, защото искаме „сериозна връзка“. Тя просто си идва сама.
Вместо истината, а тя е: „Аз категорично не искам и не давам, другият родител дори не е попитан по темата, но и не е в стаята да се защити, така че виж кой хем е добрият, хем няма да те пусне на високата въртележка и да ти купи сладолед. Нито пък коте или куче.“
А вие колко пъти излъгахте днес? И за какво…?
Вижте още:
Епистемична бдителност, или защо на нас всъщност не ни пука за истината
