Не един приятел се е учудвал, като ме чуе да говоря на кучето си като на дете. Ако не като на дете, то поне като на друго съзнателно и адекватно човешко същество.
Разбирам ги – преди да стана стопанин на животно, аз също намирах за инфантилно това почти родителско отношение на хората към домашните им любимци. Сега по-скоро ми се струва странно човек да не го проявява към животното до себе си и да го вижда просто като част от пейзажа.
Все така разбирам обаче родителите, които се дразнят, ако техен приятел без деца и с животно започне да сравнява едното и другото преживяване, сякаш са еквивалентни. Прекарал си поредна безсънна нощ с бебе, на което му никнат зъбки, споделиш с близък, а насреща – бам! – „Aма, да, аз те разбирам, и Рекс ме събуди рано да го разходя, така сме родителите, хе-хе.“ Ами дразнещо е.
Не че човек не може да обича животното си повече от всяко друго живо същество и да се грижи за него не по-малко ревностно и отдадено, отколкото един родител се грижи за своето дете. Дразнещо е обаче да затапваш чуждия опит със собствения си и да се правиш, че разбираш от теми, от които няма как да разбираш, защото не си ги преживял.
Човек може да иска и има в живота си и двете. Може да иска и има само едното. Може и да не иска нито едното. А може да не иска нито едното, но да има поне едното, защото е чувал, че така се прави – това е единственият лош вариант от изброените.
Преди няколко години иначе симпатичният папа Франциск се беше скарал на световното народонаселение и по-конкретно на западните хора, че си взимат домашни любимци, вместо да раждат деца. Не беше прав.
Става дума за различни емоционални нужди, различни емоционални инвестиции и различни видове любов. Освен че не замества детето, кучето (или котето, или папагалчето) също така не е подготовка за родителство, напук на разпространеното такова схващане. Не е и преходна играчка, която да захвърлиш или зарежеш, в момента, в който детето се роди. Чудесна идея с много ползи за развитието е самото дете да се отглежда заедно с животно. Отново трябва да се има предвид обаче, че кучето не е играчка на детето, както не е играчка и на теб самия.
Няма нужда, надявам се, да обяснявам, че животните са съзнателни, интелигентни и чувствителни същества, които се привързват към нас, обичат ни, имат си собствени характери и в зависимост от средата, в която живеят, ще проявят различни свои потенциални черти и навици, също както ние самите. Това е факт, който човек или знае и усеща, или отказва да разбере и приема с насмешка и отрицание, затова убеждаването е по-скоро излишно.
По-любопитното е друго: как човек развива родителски чувства към домашния си любимец, дори ако дотогава е намирал това за комично, странно или преиграно.
Е, животното е някой, който ще остане бебе завинаги. Децата порастват и стават самостоятелни с помощта на родителското възпитание, докато животните винаги се нуждаят от неотлъчната грижа на своя стопанин. От деня, когато влизат като бебета в дома му, до несправедливо скорошното в сравнение с човешкото остаряване. Те винаги ще очакват да ги нахраниш, да ги гушнеш, да фасилитираш хигиенните им нужди, да поиграеш с тях, да ги предпазиш. Постоянната грижа отключва родителските инстинкти на стопанина.
Ако твоят свят и социалните ти контакти се простират и извън границите на дома и на връзката с животното, то неговите се изчерпват с личността ти и с общуването, което ти ми осигуриш – със себе си или с други хора и животни.
Поне до някаква степен животното се научава да общува с теб по свой начин. Може да не разпознава цели изречения или думи, но разбира интонацията ти, както и настроението. Уверявам се в последното всеки път, когато кучето реагира на свои любими думи като „гости“, „почерпка“, „разходка“ или „кучешка храна“. Както и всеки път, когато боледувам или съм без настроение, и то неотлъчно стои до мен, без да ми досажда с нужди, защото интуитивно знае, че в момента това е подкрепата, от която имам нужда.
Далеч не всички, но някои моменти на стопаните на домашни любимци действително могат да се препокрият с определени родителски преживявания.
Ако животното боледува, със сигурност ще имаш безсънна нощ.
Ако искаш да останеш насаме с партньора си в леглото, но животното е решило да се гушка, най-вероятно няма да го изгониш и ще промениш романтичните планове за момента.
Оставиш ли животното си за няколко дни с близки, за да отидеш на почивка без него, след пет минути вече ще ти липсва, ще се чувстваш гузен и ще пишеш твърде често да се поинтересуваш как е и да поискаш снимки.
Ще имаш желанието да го изненадаш с малко подаръче, почерпка или интересна съвместна игра уж само за да зарадваш него, но всъщност и защото това радва не по-малко самия теб.
И когато си с животното си, ще се превръщаш в един малко по-безгрижен, игрив и весел човек.
То ще ти дава оправдание да се държиш детски, когато вече отдавна си надхвърлил възрастта за това.
Ще ти бъде нещо като „дете“ не само защото кореспондира с родителските ти инстинкти, но и защото поддържа живо детето, което пазиш дълбоко в себе си от света и го показваш само на „връстници“.
Благодарение на всичко изброено, умилението заменя присмеха всеки път, когато в парка чуя как някой се провиква: „Реекс, ела тук, мамо, да ти дам гранули!“.
Вижте още:
