Ако сте възмутени, значи е изкуство

| от Лора Младенова |

„Ако не е изкуство, то какво е изкуството? Ако не е изкуство, то какво е? Ако не е изкуство, то какво?“

Сещам се за тази моя стара корица във Facebook, когато чета за изложбата на Михаил Вучков „Другите българки“ и документалния филм „България в транс“ и за възмущението в медиите и социалните мрежи спрямо тях и финансирането им. Че какво толкова възмутително може да има в една изложба, може би ще се запитате, ако по някакво чудо новината все още не е достигнала до вас.  Ето какво… Вучков разказва историите на няколко души, които са променили пола си, през мотивите на фолклорната символика от картините на Владимир Димитров – Майстора. А проектът му е подкрепен от Национален фонд „Култура“ с бюджет в размер на 10 000 лв. в категорията „Социално ангажирани изкуства“. Повод за повдигане на темата сега е 140-ият юбилей на Владимир Димитров на 1 февруари. А концепцията на автора е да направи аналогия с „последните българки, подчинени на патриархалните порядки, чиято маргинализация тогава е сходна с тази на транс българката днес“.

Субсидирането точно на такъв проект е сметнато за недопустимо от някои медии, от граждани в социалните мрежи и от една политическа партия (Познайте коя! Познахте, нали?), която я намира за „гавра“, „подигравка с паметта на художника“, „унижение спрямо истинските жени“ (от години копнея да разбера кои са те, за да знам веднъж завинаги принадлежа ли към тях), та и „унижение спрямо всички българи“. Някои просто определят изложбата като кич.

Смели думи, при все че ние сме същата нация, която през 2016 г. изпрати Ути Бъчваров пред Лувъра с казан фасул и таратор, застла с килим от 14 000 мъртви цветя пространството пред НДК по повод българското председателство  на ЕС и няколко години поред води върл, яростен спор уместно ли е неделното хоро пред Народния театър.

Право да си кажа, вярвам, че ако сюжетът с транс хората не присъстваше в произведенията на Михаил Вучков, а беше избрал например „сочни“ моделки, почти никой нямаше да е чул за тази изложба, а повечето от чулите щяха да си кажат „евала, един истински българин“ (апропо, тук отново имам нужда от малко повече информация, за да потвърдя или отхвърля собствената си автентичност), а някои отново щяха да заключат „кич и половина“. Между другото, ако ситуацията беше такава, аз също щях да заключа последното. Обаче не е.

Сблъсък на титани – това е поводът за конфликта и провокацията, които възмутените откриват в изложбата и документалния филм. Как така? Сюжетът с транссексуалните хора, който е може би най-яркият образец на трудната за приемане съвременна либерализация на ценностно ниво, и пасторалните сюжети на Майстора, които пък символизират традиционното разбиране за патриотизъм и българщина, на едно място? Тук има нещо погрешно. Удрят се челно, не си подхождат. Не могат да си съжителстват в една обща картинка? Не могат, вярно е, но реалността им е такава и е време да се научат да съжителстват в нея.

Транс хората съществуват. Независимо дали ни харесва, или не. Със самото си съществуване те имат място в света – на улицата, на работа, в семейството, в общността. В общественото пространство. В диалога. В изкуството. И независимо дали сам по себе си проектът ми харесва, аз чувам посланието му. Обществото ни не е готово за това? Така е, действително май не е. Само че изкуството върви стъпка пред обществото, защото тази пътека някой трябва и да я проправя.

Хората не съществуват за наша угода и не за наша угода съществува изкуството, дори и тая хапка да горчи и да е трудна за преглъщане. 

И ако някой вярваше в обратното, то ренесансовите художници никога нямаше еретично да хуманизират божествените мотиви от Библията и да преведат вярата на човешки език, по този начин доближавайки човек до Бога. Густав Климт и Егон Шиле никога нямаше да свържат Златната епоха и психоанализата в провокативните си за своето време еротични сюжети и да се превърнат в един от стълбовете на сексуалната либерализация, на която днес всички в западната култура, независимо колко морални го раздаваме, имаме право да се радваме открито. Салвадор Дали и Пикасо никога нямаше да излязат вън от очертанията и нормите, рисувайки „тия грозни картини, дето изобщо не ги разбирам и мога и аз да ти ги нарисувам, ама не съм, защото не съм се сетил“, и сюрреализмът и експресионизмът да отворят вратата за всички, на които им се излиза извън рамките, да ги последват свободно.

Нито пък преди три години Маурицио Кателан щеше да продаде банан, лепнат с тиксо върху стена, за 120 000 щатски долара и да ни ядоса ужасно много с това, защото всъщност ни каза всичко за маркетинга, рекламата, продажбите, парите, модата, бранда, и консуматорската нагласа, което хич не ни се иска да чуваме.

Без да правя паралел между изкуството на когото и да е от изброените с изложбата на Михаил Вучков, ми се струва, че в генерален план той прави това – кара ни да обърнем очи към това, от което ги отвръщаме. И ако противопоставянето ни се струва грозно на картинка, да си помислим защо го допускаме наяве, пък и покрай това поне неколцина от нас, вярвам, да научат кой е Владимир Димитров – Майстора или нещо повече за него, и други неколцина от нас да се запитат „за какви пък толкоз права се борят тия, бе“ и да вземат да проверят.

Иначе извън контекста виждаме човек и роза. И ако ви се струва грозно, зачеркнете „Малкият принц“ от отговора си за любима книга в лексикона. И изтрийте от Instagram профила си онази снимка с букета 101 рози за Свети Валентин върху капака на BMW-то, със същия успех можете да се похвалите с банан, лепнат върху стена.

Изкуството не се дефинира с това харесва ли ни.

Задачата на изкуството не е да ни харесва, да удовлетворява сетивата ни краткосрочно (за това си има попкултура, порно, захар и фаст фууд), а чисто и просто да ни каже нещо, което щем, или не щем, и независимо как, но ще чуем.

Изкуството е диалог на висок тон.

Всяко изкуство е политическо послание. Дори липсата на каквото и да било политическо послание е политическо послание само по себе си – посланието, че никак не ти пука за политически послания.

Ако графитите променяха нещо, щяха да са забранени от закона, твърди Banksy. О, почакай!

Ако сте възмутени, значи е изкуство, другарки и другари. Ако ви ядосва, значи е изкуство. Ако ви кара да мислите, значи е изкуство. Ако ви кара да спорите, значи е изкуство. Ако ви кара да питате, да говорите, да не можете да заспите, да се чувствате осмени, виновни, засрамени, предизвикани, уплашени, значи е изкуство. Иначе е хотелска картина – морски пейзаж или ваза с лалета, изберете си. И на следващото комерсиално събитие „Рисуване с чаша вино“ мога да дойда гримирана, да се хиля с приятелки, да се щракна за Instagram и да ви я нарисувам. Добре, че това не е кич.

Вижте още:

Казусът с бебе Сара: Всички държави от ЕС са длъжни да признаят децата от еднополови бракове