Необикновена история, която не подлежи на режисура

| от Ема Иванова |


Необикновените истории понякога не се замислят предварително и не се режисират, а просто се случват. В най-голяма степен този принцип важи за документалното кино.

Не направен „по всички правила“, а просто случил се по перфектния начин, е и новият български документален филм на HBO Европа „Тихо наследство“, който от близо седмица може да се гледа на стрийминг платформата HBO GO.

Историята за работата на жестомимичния преводач Таня Димитрова, отдадена на каузата да обучава глухонеми деца в собствения семеен център „Яника“, е действително трогателна и всеки, който вече е гледал филма, вероятно е проронил някоя сълза. Или най-малкото е усетил съпричастност към семейството на Таня, което, за разлика от много други, застава единно зад проблемите си, за да ги реши.

Един от основните персонажи във филма, присъстващ в повечето сцени и около когото се върти втората сюжетна линия – е Катерина. В „Тихо наследство“ 20-годишната по-голяма дъщеря на Таня внезапно се оказва в ролята на ръководител на семейния център след заминаването на майка й и баща й на онкологично лечение в САЩ. На нейните плещи ляга огромна отговорност, за която тя – поне по времето на снимките преди няколко години – все още не е готова. Но й се налага да се справи.

Кати Василева_Мира Дерменджиева

Кати Василева / снимка: Мира Дерменджиева

Срещаме се с Кати, която вече е по съпруг Василева, именно на територията на образователния център – основен декор и във филма – за да поговорим за отговорността, за изборите в живота, за дечицата, които прекарват дните си в „Яника“ и разбира се – за самия филм и как са се отразили снимките му на цялото семейство.

Кати създава впечатлението на спокойна, уравновесена и сигурна в изборите си. В момента следва логопедия и се опитва да я завърши, но това е трудно, защото почти целодневно прекарва в центъра. Практически тя отговаря за целия ежедневен процес на работа с децата. Така е още след завръщането на майка й Таня от Америка, която постепенно й прехвърля повече от регулярните отговорности в „Яника“ – ръководството на терапевтите, контакта с родителите и занимателния процес. Докато самата Таня вече не смята, че трябва да се справя с всичко абсолютно сама и се ориентира към по-обхватната грижа за съществуването на центъра като финансова подкрепа и развитие и постигане на каузите му.

„Много се чудех в началото дали да запиша логопедия или психология, но ми харесва да се занимавам с деца и да виждам как се развиват“, разказва Кати. „Аз съм и много търпелив човек, а за постигането на резултати при децата, освен отдаденост и работа е необходимо и време.“

Тя признава, че основният проблем на център „Яника“ през последната година е постоянното отваряне и затваряне заради пандемията, тъй като децата, които имат проблеми със слуха, не получават достатъчно помощ.

В средата на март тази година, преди „Яника“ да затвори за поредния локдаун, на ден има около 25 деца, събрани в 4 различни групи – от 1 до 3 години, от 3 до 5, предучилищна и училищна. Училищната група се ползва като занималня от родителите на децата на две смени.

Както Кати обяснява, една част от децата със слухови проблеми са с кохлеарни импланти, което се прави, когато има тотална загуба на слуха. Друга част използват слухови апарати.

Също така центъра посещават и деца с различни образователни потребности, а има и деца, които нямат никакви трудности.

„Много родители ни избират, защото нашето внимание освен към слуховото и езиковото развитие на децата е насочено към когнитивното развитие. Работим в малки групи, което позволява индивидуален подход към всяко дете. Създали сме уюта на домашна обстановка, в която децата учат, обградени освен с професионализъм и много обич“, обяснява Кати.

Screenshot 2021-01-12 at 17.06.29

Кати Василева / стоп кадър от „Тихо наследство“

„Подходът е всички да са заедно, да няма разделения между децата. Те не правят разлика между това носи ли имплант или слухов апарат, или ползва жестов език. Децата нямат предразсъдъци и се чувстват равни. Различността може да е цветна и красива – на това ги учим“.

В центъра се извършва слухова работа за онези дечица, които не чуват – например удари с барабан и свирване със свирка, за да научат разликата между ниския и високия тон. Навлизането в света на чуването е бавен и продължителен процес. Този процес на работа може да се проследи и в „Тихо наследство“, който първоначално е бил замислен именно като документален филм за развитието на глухонеми деца по време на престоя им в „Яника“. В последствие идеята за филма се изменя коренно.

Screenshot 2021-01-12 at 16.44.33

Стоп кадър от „Тихо наследство“

Кати си спомня, че промяната в сценария става, когато родителите й заминават за Америка.

“Не беше вече за живота на децата и проследяване на тяхното развитие, а за това как премина заболяването на мама и оттам нататък как аз се справих с предизвикателствата проблема… Честно казано, когато нашите заминаха, от екипа не снимаха толкова много, идваха 1 или 2 пъти в месеца. Не знаех какво ще се получи в крайна сметка. Но когато накрая гледах филма, не можех да повярвам как са ги събрали тези 4-5 години в един час и колко плавно става всичко.“

На въпроса дали има притеснение от подобно интимно надникване в личния свят, Кати отговаря, че е имала притеснения само в началото на снимките: „В началото много се притеснявахме от всичко, защото те окабеляват, чудиш се накъде да погледнеш. Но в един момент забравяш…“

Тя няма проблем с крайния вариант на „Тихо наследство“, защото всичко е показано по много обран начин.

„Аз съм гледала различни версии на филма. И в крайната версия, която гледах, почти през цялото време плаках…“

„Надявам се публиката да разбере посланието, а то е, че въпреки трудностите, които има всеки един човек, винаги има светлина в тунела и след лошото следва добро, никога не остава само лошото. Когато си обграден от стойностни хора, които да ти дават сила и подкрепа, всичко е преодолимо“, завършва позитивно Катерина.

Както вече писахме  „Тихо наследство“ е първият нов български документален филм, оригинална копродукция на HBO Европа, което само по себе си е анотация за качество. Още по-голяма препоръка вероятно е фактът, че чрез платформата HBO GO филмът е предназначен да достигне до аудитория в цели 23 европейски държави. У нас той и всички останали български филми в платформата вече са и с опция за български субтитри – за за достъп на глухи хора до съвременно българско кино.