За заспиването с плач, адаптираното мляко и животът на работничките

| от Ема Иванова |

Петмесечната ми дъщеричка не може да заспива сама, без да я гушна. Разбира се, това не би трябвало да е новина – вероятно е нещо обичайно. Но се оказа нещо съвсем не толкова нормално за собствената ми майка. При едно от поне петте приспивания, които правя всеки ден, се сблъсках челно с нейния начин на възпитание на бебета и деца – който – хм! – е прилагала и на мен някога. Един от постулатите на това възпитание гласи: НИКОГА НЕ ПРИСПИВАЙ БЕБЕТО НА РЪЦЕ, ЗАЩОТО ЩЕ СЕ РАЗГЛЕЗИ.

Когато ме видя, че за пореден път вися до легълцето на бебето да го приспивам, гушнала го така, че да е възможно най-изправено (защото има рефлукс), тя ми предложи: „Хайде, стига се мъчи, остави ми я на мен, а ти поизлез малко“. Приех с възторг и ѝ оставих още будното бебе.

Когато се върнах, я попитах лесно ли я е приспала.

„Много лесно“, каза тя. „Просто я оставих в леглото“.
„И тя заспа?“
„Заспа разбира се. Поплака 40-ина минути и заспа.“
„Как така плака 40 минути?!?“
„Ами ще плаче – като си я разглезила все на ръце да се приспива…“

Оказа се, че в моето детство, най-разпространеният начин за приспиване е бил именно този: оставяш бебето в леглото, когато дойде време за спане, и излизаш. Ако то реве неистово – а то точно така прави – не се обръщаш и не слушаш. След няколко такива „приспивания“, то само се научава, че да плаче е напълно излишно, защото никой няма да дойде да го успокои и когато си е в легълцето – в крайна сметка заспива.

Същото, между впрочем, важи и за всякакви други „глезения“ на бебето.

Не иска да седи в бебешкия шезлонг и реве? Глезотии – оставяш го да плаче и не му обръщаш внимание: ти си заета жена, все пак. Тръшка се, защото иска да е все „на ръце“? Глупости, майката има толкова много неща да върши – не може по цял ден на ръчички…

Всъщност с остарелия по модерните разбирания начин на гледане на деца, се сблъсках още от първия ден след раждането. Акушерките в родилния дом приготвяха и разнасяха по стаите няколко пъти на ден адаптирано мляко, за да може майките, които все още нямат кърма, да го дават на бебето си. Шишенцата бяха с огромен отвор. Така се стимулираше даването на адаптирано мляко още от първия ден. На всеки мой отчаян отпит неуспешно да закърмя (защото някой трябва да ти покаже как се прави това, по дяволите), акушерките ми казваха: „Сигурно нямаш кърма – давай адаптирано мляко“.

Упорствах с кърменето, но на третия месец дъщеря ми не беше наддала достатъчно. Но аз знаех, че не е защото нямам кърма, а защото тя не яде нормално, заради коликите. Отидохме на гастроентеролог. Лекарят, очевидно от старата школа, премери детето и отсече: „Ти нямаш достатъчно кърма. Ето ти рецепта за адаптирано мляко, задължително ѝ давай“. Разбира се, че не ѝ дадох. Упорствах, докато коликите минаха и тя просука нормално.

За разлика от мен и всички нови майки, които се кълнем в кърменето, майка ми не държи толкова много на „тези неща“ и смята адаптираното мляко за истинско удобство. „Някога ви давахме HUMANA, но не всеки път имаше. Сестра ти имаше алергия и към кърма, и към HUMANA и се налагаше да ѝ даваме козе мляко. А когато нямаше, я хранех с обикновено кисело.“

Това е положението. А ние се тръшкаме, че сме искали да кърмим на всяка цена.

Ще разберем къде е генезисът на този вид остаряло, по днешните разбирания, възпитание, ако се върнем още по-назад във времената, когато баба ми е родила майка ми – било е през 50-те години на XX век. В зората на социализма отпускът по майчинство е бил 2 месеца, никакви 2 години. Между 1973 и 1984 г. работничката или служителката има малко по-дълъг отпуск поради бременност и раждане на първо дете – в размер на 120 календарни дни, 45 от които преди раждането. Това се равнява на 2 и половина месеца след раждане, след което следва да се върнеш на работа. Оттук идва и въпросът: какво правим с кърменето?

В младостта на баба, кърмачките са имали право на 1 час допълнително към обедната почивка, през който да се приберат да накърмят детето. Сами разбирате, че в такъв случай схемата с хранене на 3 часа е трудна за изпълнение и се прилага предимно чрез изцеждане и съхраняване на млякото в хладилника. За бебето на работничката следва да се грижи бабата. В такъв случай отпада и схемата с „приспиването на ръчички“ и се налага много по-лесната: „ще спиш като те сложа, а ти реви ако щеш“.

Днес ние сме много загрижени за детската психика и не бихме оставили детето да плаче по начина, по кайто ние сме били оставяни – и множество изследвания потвърждават, че психически устойчивите деца се гледат именно като се съобразяваме с техните нужди, включително емоционалните.

Но светът не винаги е бил така мил и загрижен към новородените. „Модерни глупости“, ще отсече майка ми. „Вие като сте оставяни да плачете, да не би нещо да ви е станало?“

На което аз няма как да не се замисля дали това, че мама ме е изоставяла да се оправям сама с чувствата си (не само аз, но и поколения, и поколения от хора) не се дължи и страхът ми от изоставяне? А паническата ми привързаност към хора, които заплашват всеки момент да си тръгнат? А неувереността ми? Или няма нищо общо? И дали всички тези самоанализи не са просто грижи на хора, раснещи в сравнително охолство, зачатъци на демокрация и най-вече –в мир?

Ясно е, че „всичко е във възпитанието“. Знаем добре за важността на „първите седем“ и често се присмиваме на факта, че „абсолютно винаги майките са виновни“. Но дали си даваме сметка колко наистина са важни някои дребни битови детайли в отглеждането на децата, чрез които се оформят психически цели поколения? И наистина са толкова важни? Или всичко е въпрос на мода… И на обстоятелства…?

Вижте още: 

„Не ни дразни с твоето леко раждане!“

 
 


Повече информация Виж всички