За майката… Или какво живее под детското легло

| от Диана Юсколова |


Когато човек се сблъска с насилие над дете, изпитва една тежка смесица от гняв, безсилие и тъга, в добавка към желанието някой задължително да бъде наказан. Поне при мен е така.

Това изпитах и когато стана известен случая с момченцето в Пловдив, пострадало от втория си баща. 5-годишният Адриян, от чиято главица липсваха 15 см от скалпа и претърпя операция. Детето, чиято майка не му е помогнала, когато е било нужно.

Разбира се, далеч съм от мисълта да съдя, защото знам, че зад всяка история с насилие се крие друга история – също за насилие, за безсилие, за дефицити и липси.

Но пък нали за това са майките, за да бъдат до децата, когато трябва?

Освен този потресаващ случай, януари донесе още и странната, объркана история с майката на две деца – едното от които едва 6-месечно – Габриела. Тя явно се е колебаела дали бащите (и кой от тях) да имат права над децата й и която, заедно със собствената си майка е заподозряна като съучастник в удушаването и запалването на тялото на съпруга си някъде по поляните под х. Алеко на Витоша…

И историята с младежа в Бургас, който уби майка си, защото прекалено много се грижела за него.

Все страшни истории, в които майката играе главна роля.

Истории, в които децата със сигурност са потърпевши, дори когато самите те вече са се превърнали в родители и насилници.

Малко преди тези истории да избухнат с всичката си грозота и жестокост, прочетох една книга.

„Ане“ на Камелия Панайотова не беше най-подходящата книга за почивните дни около Коледа, но с откровеността си, с по детски искрения копнеж за обич и сигурност, ме спечели.

Най-вече ме изкуши трудният разговор, който книгата поставя на масата пред читателя. Защото има неща, за които трябва да се говори, преди да са превърнали душите ни в странна смес от безчувственост, погрешни модели на поведение и дълбоки страхове.

Не е достатъчно да посочиш слона в стаята, трябва и някак да го изведеш от там.

Точно това прави тази книга – не просто говори за детето-жертва на насилие, тя търси причините и последствията. Не просто споделя светогледа на жертвата и процеса на търсене на отвори – тя поставя читателя в ролята на пряк свидетел.

Ще е прекалено опростено да твърдим, че това е история за насилието над жените. За мен по-скоро историята е за ролята на майката в детския свят. За светът, които тя създава и в който детето търси своето място. За майката като център, като нужда, като стремеж и като конфликт. За това колко е трудно, понякога невъзможно, да бъдеш нужната на детето си майка.

В историята, разказана в „Ане“, героинята – майка, в опит да реши свои личен проблем, се отказва от детето си и то е поставено в ситуация да търси обяснение, да се обвинява, да се учи да живее с (и въпреки) нейната липса.

Какво определя този избор, защо е решила така, детето не знае, а и няма значение. От значение са последствията – всичко, което се случва в живота на едно дете, е следствие от решенията и изборите, направени от неговата майка.

Майката е чудовището, което живее под детското легло.

Тя дава пътя, но пак тя отхапва краката на децата нощем. От нея тръгват и с нея завършват и добрите, и лошите пътеки.

Хубавото е, че детето – герой на книгата, не хленчи, не се оплаква, не търси съчувствие. То не приема обстоятелствата, бори се с тях, търси обяснение и решение, отново и отново се връща в дом, в който явно е нежелано и неглижирано.

Това е едно от нещата, с които героинята не просто печели симпатията на читателя, тя някак успява да ни накара да поискаме да се включим, да помогнем, да променим събитията. Събужда собствените ни спомени и ни кара да си припомним собственото си детство, за да потърсим в него корените на емпатията и прошката.

Защото, когато ние бяхме деца, нещата не стояха така, нали?…

Всъщност, нещата стояха точно така и когато аз бях дете. Това е тъжната, зла и грозна истина.

Мен също ме отгледа баба, живеехме сами двете в село на 600 км от София, където бяха родителите ми, аз също „си харесвах“ майки и си ги водех в къщи, докато баба не ми обясни, че майката е една.

Хубава, лоша, тя е една и не се сменя по избор. И няма майка, която да не си иска детето или да му мисли злото, просто понякога жената има много работа и няма време за детето, а детето винаги иска време. Така поне ми обясни моята баба, когато бях на 4, малко преди да се запозная с майка си.

Това обяснение ме направи майка, за която на първо и последно място е времето за детето (което не знам доколко е добре, само времето ще покаже…)

Кога една майка е „добра“ е един от въпросите, които изникват от нищото и трудно намират отговор.

Добрата майка може всичко, излъчва нежност, добрина и сигурност, готви, пере, плете, шие, мие и успява във професията, освен това всички я харесват и никой не е чувал за някакъв неин недостатък. Добрата майка е напълно невъзможна – няма такива жени.

Мисля, че за да бъдеш добра майка е достатъчно да поддържаш добър баланс между всичко, което се предполага, че влиза в „задължителната програма“. Трудно е, много е трудно, признавам. Признавам и, че балансът лесно се губи. Признавам още, че познавам жени, които наистина не искат да го правят и тогава в децата остават едни хищни сенки…

Когато ме е оставила при баба ми в селото на брега на морето, моята майка вероятно е мислела главно за това, че няма време, че иска да работи и да прави неща за себе си. Баща ми, понеже беше безумно влюбен в нея до последния ѝ ден, е решил, че е права. Баба пък, понеже обожаваше сина си, не е имала избор. Но това са все неща, които осмислям сега.

Майка ми е мислела и за това, че не знае да готви, не иска да чисти, не ѝ се разказват приказки, не ѝ се бършат дупета… Все неща, които тя през целия си живот мразеше неистово. Но аз никога не видях това като недостатък – баба ме беше научила да готвя и да чистя, приказките си ги четях сама, а когато се роди сестра ми с радост се втурнах да се грижа за всичко. Само и само да имаме майка, да ѝ стига времето, да е тук с всичката си красота, ум и усмивка… И тя беше до нас, за добро или лошо.

Не ми е идвало наум, че има жестоки майки, които малтретират децата си и обсебват живота им, че има майки, които убиват бащите, че има и такива, които не реагират, когато децата им са застрашени.

Моята майка не беше такава, беше разсеяна работохоличка и не можеше да готви наистина, но по свой начин направи всичко, което беше по силите ѝ, за да се чувстваме обичани и специални, на сигурно място.

„Ане“ и Камелия Панайотова започват разговор.

Може би не по типичния начин – с благоприличен въпрос за времето, с обожанието и уважението, които дължим на тази, която ни е дала живот. Но разговорът в края на краищата е точно за това – за живота, за всичко, което идва след майката и нейната главна роля в детския свят.

Аз лично никога не съм вярвала в онази приказка, че „още едно дете е още една чаша вода в супата“, както твърдеше някога една многодетна майка. Детето, както всеки човек, се нуждае от много повече, за да не среща спънки на всяка крачка, да не се бои от сянката си, да не става жертва неусетно, да не търси одобрението на околните и да утвърждава себе си.

Не е въпрос само на демография, не става въпрос и за прословутата българщина с традиции или добро възпитание. Въпросът е за съхраняването на основното – човешкото в човека.

А на него може да ни научи само майката.

Вижте още:

Изолация, бедност и нео патриархат: Съдбата на новата българска майка

 


Повече информация Виж всички