Минаваме покрай препълнената детска площадка, наблюдаваме радостния хаос, който цари наоколо, а аз се обръщам, поглеждам приятеля си с любов и му казвам „Скъпи, толкова се радвам, че няма да имаме деца“. Той кима с усмивка, нямаме нужда от повече думи, за да се разберем.
Обичам го. Може би той е единственият човек в живота ми, който никога не е очаквал от мен оправдания по темата с децата. Той не ми е лепил етикети заради това, че харесвам живота си и искам да го запазя такъв, какъвто е. Не ми е казвал покровителствено, че има време да размисля.
А време наистина има, все още сме само на трийсет. Всички останали описват решението ми като егоцентрично, детинско, преждевременно. Защото не искам да се оправдавам.
От всички възможни причини да не станеш родител тази продължава да бъде табу: просто не искам деца.
Далеч не съм само аз. Въпреки че милениалите относително често отлагат oсъздаването на деца или генерално се отказват от него, ние все още сме притиснати да представим много убедителни отговори защо избираме да останем бездетни.
Напълно подкрепям всеки, който иска да бъде родител, просто никога не съм усещала трепета в яйчниците, за който приятелките ми говорят, когато се сблъскат с пухкавите бузки и мъничките пръстчета на бебетата. Не ме влече идеята за бременността, не я романтизирам и не си мечтая за фотосесия с коремче. Коледните ми планове не включват деца под елхата, нито пък краят на ваканциите ми – трескава подготовка за първия учебен ден.
Аз не мразя децата, напротив. Харесва ми да си говоря с тях, мисля, че имат много свежа и естествена гледна точка за света. Възхищавам се на любопитството и ентусиазма им, на техните хиляди въпроси.
Животът, който си пожелавам обаче, съдържа брънч храна, коктейли, разходки с куче, много изкуство и много пътувания. За мен и приятеля ми това е предостатъчно. Не и за майка ми, чийто любим рефрен е „никога не знаеш“. Не за някого, когото съм срещнала на бебешка погача. Дори не и за лекарите, които са ме предупредили, че въпреки ужасните ми хормони няма да имам проблеми със забременяването.
Разбира се, има и съвсем логични аргументи човек да не се възпроизвежда.
Много милениали например смятат, че не могат да си позволят да имат деца – не че ще останат гладни и необлечени на улицата, но при съотношението на възнагражденията спрямо цените на недживимите имоти и на истински качественото образование, при проблема с детските градини, при назряващата инфлация и несигурността, предизвикана от пандемията, много от нас мислят, че не могат да осигурят на едно дете живота и възможностите, които то заслужава да има.
Съществува, макар и да е по-слабо познато у нас, и голямо безпокойство относно изменението на климата, което мотивира някои хора да нямат деца. Виждам логика в него – етично ли е наистина да се размножаваме, само за да оставим на децата си една наполовина изгорена, наполовина удавена планета? Всъщност има цяло движение от тийнейджъри, които, между другото, са далеч по-мъдри, отколкото им го признаваме, които са се ангажирали да нямат деца, освен ако не бъдат направени големи крачки в борбата с климатичните промени.
Тези причини са напълно валидни и бих могла да използвам тях, когато ме разпитват. Мога да си скалъпя и някоя семейна история за генетични проблеми, или да кажа, че причината е фокусът върху кариерата ми. Знаем, че на работното място жените винаги са притиснати до стената, когато балансират между семейството и професията.
Това, че трябва да имам отговор, просто показва, че от жените все още се очаква да имат деца по подразбиране, освен ако нямат достатъчно убедителна причина.
В края на деня всичко се свежда до очакванията, които възлагаме върху жените.
Защо все още толкова неумолимо изискваме от жените да оправдават житейските ни решения, големи и малки? Все трябва да се извиняваме и обясняваме чувствата и действията си. Моята причина да не искам деца е също толкова добра и приемлива, колкото всяко от горните. Човекът до мен ми помогна да го осъзная. Заедно създаваме собствена дефиниция за това какво означават семейство и зряла възраст. Това не означава, че не искам да порасна. Няма значение дали някой си мисли, че прахосвам утробата си. Не значи и че съм егоист. Защо? Защото на кого го дължа всъщност, че да се чувства ощетен от моето решение?
Никой няма право на обяснение и оправдания, освен „не, благодаря“.
Вижте още:
