“Тържествено обещавам, че няма да говоря много за бебето!“, казва една от близките ми приятелки, докато бутаме количката в Борисова. И ми припомня за друг близък от същата компания, който една вечер на по бира се извинява, че сега ще покаже снимка на малкия и се зарича да е само една…
Вярно, има ги тези родители, за които единственото релевантно местоимение става „ние“, а едничката възможна тема – цвят, аромат и консистенция на „пиши“ и „аки“. Обикновено същите хора ще се оплакват три часа от тегобите на родителството, докато се чудиш кога изобщо си поемат дъх да говорят, ще обяснят, че никой на този свят няма как да е уморен, ако не е родител…
Но! Също така и никой на този свят няма как да е смислен, ако не е родител, и изобщо ти няма ли да ставаш родител вече, ох, горкичкият, сигурно ти е много тежко с тази лична свобода, с този жалък и празен живот, но няма страшно, няма страшно, сигурно някой ден и теб ще те огрее.
Не искаш?! Аааа, как не искаш, ще ти мине, няма страшно, ама гледай да е бързо, че то часовникът си тиктака, за жените особено.
Не говоря за тях. Впрочем, не говоря и с тях. Не им се сърдя, безинтересни са ми. Не на тематично ниво дори, а на чисто личностно.
Говоря за възхитителните адекватни хора, които след раждането на дете продължават да са личности и дори да влагат усилия в социалните си контакти и общуването с приятели. (Въпреки че би било напълно разбираемо, ако известно време не го правят! Или ако се сещат да звъннат просто за да помолят да напазаруваш вместо тях. Или да им отидеш на гости да посвършиш нещо из домакинството, докато те дремнат половин час).
Ще прозвучи патетично да кажа, че тези приятели заслужават медал. Затова ще кажа какво заслужават всъщност, а сигурно и биха го предпочели пред медала – внимание и изслушване.
Абсурдно е да очакваме от човек, който е станал родител, че интересите и темите му на разговор ще са съвсем същите като преди, когато целият му начин на живот и центърът на жизнения му фокус сa се променили до неузнаваемост.
Разбира се, че ще показва снимки и забавни клипчета. Разбира се, че ще се оплаква понякога. И ще споделя терзания, на които един неродител по-трудно може да отговори с практически съвет или опит, но пък може би ще вложи повече разбиране и човещина, отколкото един родител.
Веднага ви казвам защо – родителите често проявяват състезателност помежду си и в неувереността и съмненията си се държат адски осъждащо едни с други. Валидират се чрез критика на другия.
От приятелка без деца е по-малко вероятно да чуеш онова снизходително: „Ау, ама как така си дала залъгалка, ние на Робърт–Стоян не сме и не бихме му дали ни-ко-га!“, което може необмислено и нараняващо да излезе от устата на майка.
Много често човек не се нуждае от акъл, а от ухо, за да го чуе, без непременно да му дава перспектива. В това хората, намиращи се на различно място в личния си живот, бихме могли всъщност да си бъдем истински полезни, ако, разбира се, не влагаме предразсъдъци едни спрямо друг.
Независимо дали човек иска или не иска деца, дали харесва или не харесва деца, би следвало да се очаква, че иска приятелите си. И че харесва тях. Именно затова би му пукало какво се случва в живота им. Какво ги прави щастливи. Какво им причинява трудности. Какво ги държи будни през нощта – в случая дори буквално. Към какво се стремят, кого обичат, какви крачки им предстоят в живота, с какво се сблъскват в ежедневието си.
Не съм предполагала, че ще се интересувам и от ремонт на часовници, от научна фантастика и от индивидуални спортове, докато не съм обикнала хора, които са се интересували от това.
А има и нещо такова, че увлекателността на една история я прави разказвачът.
Била съм с хора, които ми говорят за най-скучната тема, която мога да си представя – авточасти – сякаш създават поезия. Била съм и с хора, разказващи за любимата ми Италия, по начин, който ме накара да послъжа, че имам спешна работна задача, и да се прибера вкъщи.
Съгласете се, че наблюдението на ваш близък как раждането го е променило като личност, паралелите между собствените му детски преживявания и тези на отрочето му, или пък мечтите и страховете му за родителството, не са съвсем същото повествование като „ние папкахме пюре“ и „ние се оригнахме“.
А и, да бъдем честни, темата с децата не подминава абсолютно никого – нито искащите, нито неискащите.
И откровеният човешки опит на близък приятел родител, който ще сподели искрено какво се случва по време на бременността, раждането и първите месеци, включително и как се променят партньорските отношения вследствие на всичко това, може да е от голяма помощ за всеки, който се чуди кога, как и най-вече дали изобщо всъщност иска да има свои деца.
Колкото до децата, трябва много широко да си затворил очи, за да не забелязваш изобщо удивителните им микро вселени.
Не е нужно да носим онзи „ай-ай-ай, какви сладки бузки, ще те изпапкам ей сегичка!“ темперамент (даже е за предпочитане да го нямаме!), за да сме любопитни да изучаваме утрешните възрастни, докато те самите изучават света.
Говорете дори повече. Оставете извиняването на онези стари далечни познайници, които понякога ни в клин, ни в ръкав се обаждат след сума ти време, разпалено обясняват как имат нещо супер интересно и важно за разказване, след което започват да презентират пирамидална схема.
В такива, а и в неподозирано много други моменти, на човек искрено му се иска някой точно сега да му говореше за бебе.
Вижте още:
Къде сбъркахме с женското приятелство
