"Как живеете в този град, където не се случва почти нищо?"
Задавам този въпрос на двойка от родния ми Плевен, с която съм се запознала преди време на обучение по програмата "Еразъм".
И двамата са ми много симпатични. Малко по-консервативни от мен хора, но от тези, с които можем да проявим взаимно разбиране и да намерим допирните точки в ценностите си.
Дълги години съм мечтала един ден да се върна в Плевен и да заживея там, но, за съжаление, не откривам възможности за лично, професионално и социално развитие в иначе любимия град.
"Някой трябва и да живее там, особено млади хора. Иначе няма как да се случва нещо."
Това ми отговаря момчето от двойката и помня този отговор до ден днешен.
Детството и ученическите си години съм прекарал във Варна, а оттогава насетне живея предимно в София.
София е град, в който всяка вечер се случват толкова много литературни, музикални, театрални, кино, социални, политически и тук-там спортни събития, че за един човек с повече интереси и хобита е всъщност трудно да подбере кое от всичко да посети този път.
Повечето други градове често ми напомнят на една стара училищна шега да питаме съученик от Дулово:
"А вие през уикенда къде ходите - в кафенеТО или в дискотекаТА?".
Замислям се отново за това по повод българското домакинство на Европейското първенство по волейбол за мъже през 2026 г.
Веднага след огромния успех на мъжкия ни отбор на Световното първенство във Филипините бе взето решение София да бъде домакин на българската част от мачовете от предстоящия шампионат за сметка на Варна, която трябваше да посрещне турнира.
Въпреки всички досегашни разговори и въпреки усилията на временно изпълняващия длъжността кмет на Община Варна Павел Попов.
Основният аргумент за решението е финансов - очакване за повече присъствие и повече продадени билети.
Новината ме разстрои искрено. Не само защото съм волейболен фен и не само защото от ученическите си години помня волейболните събития като едни от малкото смислени и свободни от чалга мероприятия, които се случваха в града и радваха млади и стари.
Разстрои ме и защото у нас в градовете, които не са София, също като в песента на Тангра "Нашият град" "хора раждат се, дишат, мечтаят."
Във всеки един от тези градове живеят хора с културни, спортни и политически интереси, за които изглежда да не се грижи никой.
И във всеки един от тези градове хората изкарват по-ниски възнаграждения в сравнение със софийските, с аргумента, че да се живее извън столицата е по-евтино, което впрочем невинаги е вярно.
За хората във всеки един от тези градове представлява по-голям разход да пътуват до София за събитие, отколкото обратното би представлявало за средния софиянец.
А той не би имал и чак такава нужда. В София вече се случва предостатъчно.
У нас много обичаме да повтаряме, че "България не е София" и същевременно - поне на държавно и общинско ниво - сякаш да правим почти всичко възможно да докажем, че е точно обратното.
С изключение на някой и друг концерт в Античния театър на Пловдив през лятото и на един-два емблематични бургаски фестивала през повечето време изглежда сякаш цялата останала страна е зарязана на доизживяване, а от жителите ѝ се очаква просто да си траят пред телевизора, докато в крайна сметка си отидат - или по миграционен, или по естествен път.
Културните достижения във всеки един провинциален град се случват на индивидуално или на общностно ниво, но не и като целенасочена държавна или общинска политика.
А такава политика има, и то точно в тези европейски държави, които у нас обичаме да си даваме за пример.
Да вземем за образец Франция, понякога наричана "страната на фестивалите".
Желанието културата да се случва и отвъд границите на Париж си личи от блясъка на Фестивала в Кан, където световното кино се събира на Лазурния бряг, до артистичната атмосфера на Авиньон, превръщан всяко лято в сцена за театър и съвременен танц.
В Каркасон музиката звучи сред старинни крепости, а джазът намира своя дом в Жуан-ле-Пен, където под открито небе са свирили легенди като Ела Фицджералд и Рей Чарлз.
Карнавалът в Ница озарява февруари с цветя и паради, докато Бон в Бургундия празнува виното с Les Trois Glorieuses.
А през лятото Les Vieilles Charrues в Бретан събира хиляди фенове на поп, рок и електронната музика.
Франция празнува изкуството, музиката и живота във всеки сезон и всеки град, не само в столицата си.
В спортно отношение пък пример може да бъде Германия, чийто футбол така или иначе има много привърженици у нас.
За разлика от много други национални отбори, немският няма един постоянен национален стадион.
Вместо това отборът играе домакинските си мачове в различни градове из цялата страна - като Мюнхен, Берлин, Дортмунд, Хамбург, Щутгарт, Франкфурт, Кьолн и други.
Тази практика има няколко цели: да даде възможност на феновете от всички региони да гледат националния отбор на живо, да поддържа силна връзка с цялата страна, не само с един град, и да използва модерната инфраструктура на многото германски стадиони, които отговарят на международни стандарти.
Впрочем, дори при кандидатстването на български градове за Европейска столица на културата преди няколко години, дискретният намек на Европа към нас беше, че не следва избраният град да е София.
Българските политици сигурно биха казали, че у нас няма модерна инфраструктура, и няма подходящи спортни съоръжения в достатъчно градове, и няма хубави концертни зали, и няма магистрала, която да свързва София и Варна, и т.н.. и т.н., сякаш това са не техни грешки, а техни оправдания.
И после биха се наслаждавали на антагонизма между хората по оста София-провинция.
Задръстванията и безсрамният пазар на недвижими имоти се противопоставят на факта, че просто е трудно да живееш в някой град, колкото и хипотетично това да ти се иска, ако най-интересното събитие за очакване през деня е, че супермаркетът затваря в 18:00 и всички се прибират по къщите.
А това не са противоположности, а две страни на една и съща монета.
За да се случва нещо в един град, там действително следва да живеят хора, особено млади.
Но за да живеят хора, особено млади, в един град, би било нужно все пак в този град и да се случва нещо.
