Коя е по-по-най? Сравнението между децата всъщност е сравнение между майките

| от Стела Христова |

На възрастта на Андрейчо братовчедка му вече можеше да пише. Съседчето сглобяваше кубчето на Рубик самичко, с една ръка. А да не отваряме темата Моцарт какво композираше на неговите години… 

Някои деца се научават да ходят на гърне едва на осем месеца – периодът се води подходящ за начало на опити за приучването им към този навик, но малцина успяват да го усвоят със скоростта на светлината. Други казват първата си думичка, преди да са навършили половин годинка, за радост на онзи роднина, чиято титла обикновено е тя. Трети до първия си рожден ден вече пристъпват самички из парка и дори се опитват да бутат количката си. Всички изброени суперсили са по-скоро изключение, отколкото правило, когато се случват толкова рано. И, да, понякога са свързани със старанията и постоянството на родителя да развива у детето именно посочената способност. Друг път е възможно напълно идентично родителско поведение да не даде същите резултати. Не следва това да буди тревога.

Ранното прохождане или проговаряне нямат пряка връзка с това дали детето ще се превърне в следващия Юсеин Болт или, съответно, следващия Уилям Уортън.

А и не е нужно да очакваме от него нищо повече от това да бъде щастлив, спокоен и хармоничен човек. Поставяйки нереалистични, или поне непрекъснати стандарти върху него, ще му отнемем емоционално безопасната среда, в която да порасне точно такъв човек. И ще превърне приятни и за родителя, и за детето преживявания като първото смислено изречение, първото ритване на топка, или първия път, в който детето съзнателно иска да отиде до тоалетна на гърне, в непосилно състезание, при което след всяко постижение идва следващо, и то трябва незабавно да се постигне. 

Децата се развиват със свои собствени темпове.

Вярно е, съществуват определени очаквания относно сензомоторните и вербалните умения, които едно дете следва да е усвоило в даден етап от възрастта си. И ако надвиши тази възраст значително, а продължава да не овладява някоя основна способност или да не проявява никакъв интерес към нея, е възможно да има повод за родителска тревога. 

Извън тази хипотеза, сравняването на децата е не просто излишно, а и вредно – за цялото семейство и най-вече за самите тях. Родителят трябва да се запита защо се изкушава да го прави и възможните отговори на въпроса са два. 

Едната опция е да съизмерваме детето не с другите, а със собствените си неизживени желания, които проектираме върху него. Трябва да се запитаме на какво се дължи очакването ни – може би искаме да последва нашите стъпки в живота? Или да го видим да осъществява онази наша скрита амбиция, която сами никога не осъществихме? А може би се опитваме да му спестим някои свои неприятни комплекси, разочарования или уроци, които сме научили по трудния начин, като същевременно с поведението си сами го изправяме пред други такива?

Нужно е да се замислим трябва ли то да е първенец в класа, в спорта, в модната школа, на уроците по рисуване, или да има главна роля в училищната пиеска, за да се гордеем с него, да го приемаме и да го обичаме? Ако отговорът е утвърдителен, има проблем. И проблемът сме ние. Посланието, което ще му дадем по този начин, е че никой не заслужава любов, ако не прави чудеса за нея. Че животът е непрестанно състезание и собствената стойност се измерва в цифрови резултати. 

Вижте още: Сравнението като сигурен начин за провал

Същестува и друг вариант – съпоставяйки децата и тяхното развитие, всъщност да съпоставяме своите родителски умения, стратегии, подход и поведение с тези на други родители. Това състезание е разпространено най-вече между майките, вероятно защото ние сме хората, които прекарват продължителен период от живота си, фокусирани единствено върху бременността, раждането и първите месеци или годинки на детето, като през това време ограничават социалните си контакти, интересите си и професионалното си развитие в по-малка или по-голяма степен. През този период майчинсвото се превръща в наша форма на идентификация, чрез него осмисляме себе си, смисъла от себе си. 

Всички искаме да сме добри майки. Само че какво значи добра майка?

Инфлуенсърката с 24-каратова усмивка, която с едната ръка бърка безглутенов сладкиш в своята блеснала от чистота кухня, а с другата люлее бебе, заспало с Монтесори играчка в ръчички, и през това време му разказва лично съчинена от нея приказка? Не се безпокойте, когато камерата угасне и небрежно позиционираният в кадъра продукт е вече рекламиран, тя е също толкова изтощена, изнервена и объркана, колкото сме ние. Вероятно дава на бебето залъгалка за няколко минути, докато пише коментар под пост в група колко вредни и недопустими са залъгалките, а наум укорява себе си, че не е достатъчно добра майка, понеже щеше да има повече време и енергия за детето си, ако не се занимаваше с коментари и инфлуенсърство. 

Конкуренцията между майки е безмилостна и в нея всички сме лоши едни с други. 

Тя започва невинно. Питаш приятелка майка или влизаш в родителска група, за да се информираш как други жени се грижат за имунната система на детето. Или как се справят с предизвикателствата на кърменето. Как подхождат спрямо коликите. Или какво взимат в чантата си, когато излизат на разходка с бебе. Бързо се оказваш укорена, обвинена в глупост, мързел или родителска безотговорност, ако не постъпваш по същия начин, по който го прави друга майка, или поради това, че изобщо питаш за толкова очевадни според друг въпроси.

Вижте още: Като си имаш свои деца, ги гледай както си искаш. Или пък не?

Стига се до начина, по който си родила, до продължителността на кърменето, до избрания метод на захранване, на приспиване, на отношението ти към забавленията и играчките. Общият извод, който ти се налага, е, че грешиш. Грешиш, ако не постъпваш като другите, а няма как всички да постъпват еднакво. Нито майките, нито децата им, нито условията, в които ги отглеждат, са идентични.

Всеки път, когато чуеш за избор, различен от собствения ти обаче, се чувстваш оспорена, поставена под въпрос.

Как така тази ще кърми цели две години, като аз спрях едва след половин, и ето – на детето ми нищо му няма? Тя за каква се мисли… Има го и обратното: ако моето дете е започнало да ходи на гърне още на годинка, а нейното, на две, още се изпуска в гащите и излиза с пелена навън, значи ето ти доказателство, че аз съм се представила по-добре, а нея просто я е мързяло. Ще напиша снизходителен коментар, в който да разкрия собствения си подход – единствения правилен.

Вижте още: „Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация

Позираме едни пред други колко леко преминава родителството ни, без да съобразим, че децата се раждат с характер и никога не знаем какво ще ни се падне. Казваме високомерно „всичко е въпрос на организация“ на майки, чиито бебета не спят спокойно по цяла нощ и не разполагат с два чифта живи, здрави и активни баби и дядовци да помагат. И приемаме способностите на детето като доказателство, че струваме или не струваме като родители. 

Децата не са маркетингови кампании и не бива да се оценяват като такива, за да търсим у тях пряка възвръщаемост на инвестицията. Така напрягаме децата излишно, караме ги да се чувстват нехаресвани, необичани, отнемаме им безопасната среда, в която да се развиват спокойно със скоростта, която им е нужна. И обричаме другите майки и техните деца на същото. Не са нужни хвалби или критики – с тях не помагаме на абсолютно никого. Не сме длъжни и да проявим разбиране към родители, които не разбираме. Достатъчно е да си замълчим, ако нямаме нещо съществено и подкрепящо за казване. Или пък да напомним, че да, нашето дете може да е проговорило по-рано от друго, но пък относително късно се е научило да се храни самостоятелно, и това е било напълно окей. Защото това е напълно окей. И ще ни приближи с една стъпка до идеала за добър човек и за добра майка.

Вижте още: 

Ако си майка, значи грешиш