Аз съм глезла и не ме е срам да го призная. Глезла съм, защото бременността, раждането и майчинството ме плашат. И знам, че няма да спрат да ме плашат, дори ако и когато реша да предприема тази стъпка в живота си.
Страхувам се, че вече няма да бъда достатъчно забавна и атрактивна компания за приятелите си, когато спра да участвам в повечето ни съвместни занимания по физиологични причини. Страхувам се, че вече няма да бъда достатъчно привлекателна, не само за партньора си, а и за мен самата. Страхувам се, че бирата с момчетата вече ще е завинаги затворена страница за мене.
Страхувам се от целия комплект газове, повръщания и изпускания, от свличането на таза, от невъзможността да спя по гръб, от сексуалното нежелание, от кафявите петна и окосмяването на странни места, които стоят зад филтрите на бременните фотосесии.
А, да, страхувам се и от идеята тези фотосесии изведнъж да почнат да ми харесват, ей така, на хормонално равнище.
Страхувам се да бъда полугола в стая пълна с игли и непознати, от които завися.
Страхувам се от стъпката назад в кариерата. От годините липса на пътувания и личностно развитие. От последствията върху организма си. От последствията върху връзката си. От самотата и следродилната депресия. От зависимостта от друг човек, в която ще бъда поставена.
От инвазивното и безвъзвратно нахлуване на бабите и родата в тесния кръг на семейния ми живот.
От идеята да кърмя две години и това да бъде най-интересното ми преживяване през тези две години. От потенциалното говорене на „ние“. От всичкия непоискан акъл, който ми предстои. От възможността безвъзвратно да се променя като личност.
Всъщност харесвам егото си. Не искам да се променям. Страхувам се онова „Ти ще видиш някой ден, като ти дойде до главата…“. Искам да ми дойде до главата. Но не искам „аз да видя някой ден“.
Страхувам се от това да кажа, че не откривам романтиката в това преживяване, че го намирам за заплашително, потискащо и неприятно, и често унизително, нещо като две години затвор, които трябва да изтърпиш, за да създадеш нещо стойностно и красиво. Заради пренебрежителния поглед насреща и онова, дето съм глезла. А уж не ме беше срам да го кажа.
Най-много от всичко обаче се страхувам от героичните родилни истории, които всички жени с приятелки и познати майки сме принудени непрекъснато да слушаме. Не само се страхувам от преживяването им. Страхувам се, че ще започна аз самата да ги разказвам.
Споделянето между приятели е прелестно духовно изживяване. Сближава. И така до един момент. Моментът, в който родителството дойде на дневен ред в приятелския ти кръг.
Ако обичаш приятелите си, няма как да не се зарадваш с тях и да поискаш да съпреживееш с тях щастливите им моменти. Това, което и ти, а вероятно и те, все още не знаете, е че не точно щастието ще бъде съпреживяно. Че за дълъг период от време, вероятно ще спрете да си говорите за досегашните ви общи интереси и мнения, за актуалните политически теми, за последните новости в изкуството, или за безсрамния си хумор, е нормалната част. Че няма да знаят какво работиш и как се е развила връзката ти в последните две години, е само временен период, и да, ако сте достатъчно добри приятели, ще премине.
На тях им се случва нещо ново, всепоглъщащо, феноменално, и би било нарцистично от твоя страна да очакваш, че ще са длъжни да говорят за теб и последното ти ходене на сноуборд с абсолютно същия интензитет като преди.
Все някога ти отново ще си важна, особено ако отделиш време и търпение да бъдеш до тях, когато те имат нужда.
Но… При приятелствата с майки често прелестното и сближаващо изживяване, което споделянето между приятели представлява, прекрачва своята духовна граница. Не, то не я прекрачва, то пробягва на спринт през нея и преминава в маратон и достига до фокус върху физиологичните преживявания.
И ако стане така, един ден, накъдето и да се обърнеш, си мълчалив и кимащ слушател на хорър истории за накриво зашити вагинални разрези, зловещи акушерки, технология на клизмите, непоправимост на свличанията, завързани ръце, подскачания върху корем и група студенти, които проверяват с пръсти разкритието.
Наоколо хвърчи плацента, очите изскачат от орбитите си, дебела игла се доближава за закъсняла епидурална упойка след контракции, продължили едва седемнайсет часа, пулсира пъпна връв. Последният напън вече е настал… Настават проблеми със закърмването, стартират скандали за името, малката и голямата нужда се превръщат в малък и голям проблем.
Разбира се, че трябва да ги чуеш. Първия път – със сигурност. До петия – в реда на нещата.
Оттам нататък, обаче, когато всеки разговор се превърне в двучасов монолог за героични мъки, който завършва с думите, че това е най-хубавото нещо на света, и риторичния въпрос ти какво още чакаш, малко по малко става тревожно.
Вижте още:
„Имам токофобия – ужасява ме всичко, свързано с бременността“
Обикновено следва и осъждането на потенциалните притеснения на жените, които все още не са раждали. Да оставим настрана, че е задължително да го направиш, желателно явно е и да го преживееш по възможно най-нелицеприятния възможен сценарий и това да ти харесва.
За съжаление, смислените моменти като нещата, на които майката учи детето, като приспивните песни, прочетените книжки, и щастливите мигове, които родителят създава за бебето, рядко присъстват в диалога. Кой знае защо, явно те не минават за достатъчно героични.
Според мен да си добър родител и да създадеш, отгледаш и възпиташ човек с любов, търпение, внимание и разум наистина е героизъм, който заслужава възхищение. Не ми се струва, обаче, че кошмарните преживявания, свързани с бременността и раждането, автоматично те превръщат в такъв, нито пък че притесненията, свързани с тях, неминуемо говорят обратното.
Но, както казах – аз съм глезла.
Вижте още:
„Има ли шанс да се превърне в момче“ и други истории преди раждането
