За никоя очакваща раждане жена, а и за по-широката общественост, не е тайна, че през последните петнадесетина години България се изкачи изключително високо в световната класация по раждания чрез цезарово сечение (секцио).
Нашата страна се нареди начело в Европа по най-много оперативни раждания – пред Полша и Унгария по данни на Световната здравна организация (СЗО) за 2015 г. А през 2019 г. изражданията чрез секцио достигнаха до зашеметяващите 47,35% от всички раждания.
Този процент продължи да е типичен за големите болници в София и през 2021 г. Трябва да се отбележи, че в някои частни болници само до преди две години процентът достигаше дори до 70-80% от всички раждания. Но след този пик, по време на пандемията последва промяна в политиката на някои частни клиники – например в Медицински център „Щерев“ от две години насам наблягат на намаляването на ражданията чрез цезарово сечение и тоталното поощряване на естественото раждане.
Впрочем това е тенденция, за която се застъпват и все повече бъдещи майки.
Голям брой родили вече жени осъзнаха, че през последните години им е назначавано секцио, без да има особена нужда това да се прави. Благодарение на все по-силния глас на акушерките в България, започна да се разпространява убеждението, че естественото раждане е правилото, а цезаровото сечение трябва да бъде сложено там, където му е мястото – в графата за спешни интервенции, належащи само в крайни случаи.
Такива са и препоръките на СЗО, която настоява процентът на използване на секцио в болниците в световен мащаб да не надвишава повече от 15%. По-висока от тази пропорция предполага, че рисковете за жените, а и за обществото като цяло, надвишават ползите.
За съжаление, доведеният до крайност медицински подход към раждането у нас, който се отличава с доминиращата позиция на акушер-гинеколозите, а не на акушерките, нито на родилките, е една от причините за лавинообразния растеж на използването на цезарово сечение при ражданията.
Само за сравнение – в най-голямата акушеро-гинекологична болница у нас „Майчин дом“ в София през 1977 г. едва 4,1% от жените са раждали с цезарово сечение. През 1986 г. този процент е вече 24,52%, за да достигне пик до 50% през 2014 г.
Цезаровото сечение, което в общи линии представлява сериозна коремна операция, при която изваждането на бебето се случва оперативно чрез разрез на маточната стена, в никакъв случай не бива да се отрича категорично като подход, особено ако се появят усложнения по време на раждането.
Такива усложнения са например:
Проблемът е, че в България секциото се насрочва често не при абсолютни, а при относителни показания, които зависят повече от личното мнение на лекаря, от неговата квалификация и опит, както и от възприетите обществени норми, или в зависимост от протокола на болницата.
Често желанието за секцио идва и от страна на някои раждащи жени, които имат негативна
нагласа към процеса, или изпитват силен страх от естественото раждане.
В българските болници се прилагат не само прекомерно висок брой планирани цезарови сечения (при които се насрочва дата, удобна на съответния наблюдаващ лекар и така раждането се осъществява 100% оперативно и за кратко време), но и такива по спешност, без това да е необходимо. Това се случва в случаи, когато например липсва прогрес при естественото раждане.
Според книгата „Раждане с любов“ на акушерката и дула Олга Дукат, основател на център „Естествени идеи“, в много случаи прилагането на цезарово сечение по спешност в българските болници е свързано по-скоро с изкуственото налагане на времеви ограничения, в които жената трябва да роди, отколкото с действителна медицинска необходимост.
„Много често се пристъпва към секцио поради липса на търпение, а не поради липса на прогрес.“
Така смята Дукат, която се бори за по-хуманен и не толкова обусловен медицински подход към раждането.
Тя твърди, че в болниците у нас до известна степен има „неразбиране на ключови потребности на раждащата жена“ – освен липсата на повече време и спокойствие, това са например и невъзможността ѝ да се движи, да смени позата, да се храни и пие, незадоволената ѝ естествена нужда от усамотение и други.
Нейната теза е, че цялата акушеро-гинекологична общност трябва да осъзнае, че раждането е редно да се ръководи от майката и бебето чрез помощта на акушерски – и при нужда – лекарски екип, отколкото генерално от медицинските специалисти, които имат навика да изземват напълно контрола над процеса.
От друга страна сред относителните показания за прилагане на планирано секцио, които се използват от лекарите, са и белезите на матката след предишно секцио, при които повечето доктори предпочитат да не рискуват с естествено раждане от страх за руптура на матката – разкъсване на мястото на стария белег.
Така се оказва, че за жени, родили веднъж със секцио, е много трудно да осъществят спокойно вагинално раждане в държавна болница със следващо дете. В тази връзка може да се спекулира дори, че секциото допринася за отказа изобщо на много жени от раждането на второ или трето дете. По тази линия можем да обвиним, не без доза спекулативност, масовото прилагане на цезарово сечение като допринасящ фактор към и без това дълбоката демографска криза, в която живеем.
Цезарово сечение масово се прилага и при дори леки случаи на миопия (късогледство), макар че диоптърът не е от толкова голямо значение, колкото налягането на очните дъна.
Българските лекари често по подразбиране и без замисляне назначават оперативна намеса чрез цезарово сечение и просто заради възрастта на родилката, водени от разбирането за „превенция на риска“, доминиращо в нашата медицина.
Изобщо „презастраховането“ е характерна черта за българските медицински специалисти, които по този начин избягват риска от поемането на лична отговорност чрез прехвърлянето ѝ към системата. Така масово на жените над 35-годишна възраст се назначава секцио, независимо че може бременността да е нормална и жената да е напълно здрава.
Факт е, че секциото не бива в никакъв случай да се отрича.
То може да се окаже възможен начин да се спаси живота на майката и бебето, или да се предотвратят усложнения. Истина е и че технологията, която се използва за прореза, днес е много по-безопасна от преди. Спестяват се и много разкъсвания, не се налага епизиотомия (разрез за разширяване на вагиналния отвор), вагиналните мускули остават незасегнати и е възможно да е предотватят рисковете от голям брой травматични изживявания за майката и бебето.
Но в същото време за всеки е ясно, че не е много нормално родилки, които имат желание да родят естествено и нямат сериозни противопоказания за това, да им се налага да се борят със системата, за да НЕ им бъде назначено цезарово сечение.
Съмнението, че много от докторите просто пестят време чрез оперативно израждане и че за тях това са пари, защото могат да направят повече операции за по-малко време; съмнението и че хирургичната намеса е начин на акушер-гинеколозите да се покажат компетентни, важни и необходими, вместо жената да свърши цялата работа сама – всичко това подкопава доверието в системата на родилните болници, както държавните, така и частните.
Практиката с „избор на екип“, корупционните практики с доплащане „под масата“ за по-добро отношение, неистовото търсене по форуми и социални мрежи на „свестен доктор или акушерка“ са просто отражение на това ерозирало доверие.
Същото недоверие в системата се проявява и в наплива към частните акушерски практики, които все още са крайно недостатъчно на брой, но пък гарантират раждане без оперативна намеса.
В желанието си да избягат от стресиращото изживяване на раждане в държавна или частна болница, където в техните представи постоянно някой лекар дебне със скалпела, много жени се насочват към естествено раждане във вода или избират раждане с дула. Или, не дай си боже, избират да родят у дома под наблюдението на дула, пък била тя и едновременно с това квалифицирана акушерка. Не ги спира това, че раждането вкъщи се води незаконна практика по българското законодателство – не малко родилки прибягват тайно до този подход, особено ако става дума за второ, трето или четвърто дете.
Прекомерното използване на цезарово сечение в българските болници, разбира се, е само част от по-големия проблем. А той е в това, че големи части от здравната система продължават да функционират по инерция и всъщност напук на пациентите.
Но когато става дума за родилни грижи, бъдещите майки не бива да бъдат разглеждани като „пациенти“.
Те са всичко друго – граждани, вносители на здравни вноски, човешки същества и най-вече носители на бъдещето. Те са активната страна, на която трябва да бъде помагано с всички сили.
В крайна сметка раждането е най-естественият процес на земята и следва към него да се прилагат най-добрите практики от дългата човешка история, а не единствено и еднополюсно медицинските мерки и утвърдените модерни болнични стандарти.
Вижте още:
